Ти, който не си за мен
- Автор: Поттер Александра
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Ти, който не си за мен». Краткое содержание книги:
— Заповядай! — подавам му кутията. — Но цветовете сигурно са поизбелели малко. Снимките са правени преди няколко години.
Наблюдавам го как отваря кутията. Тя буквално прелива от снимки. „Това е едно от нещата, които също трябва да подредя някой ден“ — казвам си, докато той започва да рови из снимките. Крайно време е да стана по-подредена и организирана!
— Аууу!
Обръщам се и виждам, че Адам ме гледа. Но не така, както ме гледа обикновено — гледа ме така, сякаш на главата ми е кацнало малко зелено човече.
— Нямах представа! — възкликва ококорено той.
За какво е нямал представа? Че съм абсолютно прасе и ме мързи да си подредя стаята ли? Че съм пристрастена към сандвичите с риба тон и топено сирене и че бедрата ми го издават? Че второто ми име е „Една“?
— Че си невероятен художник, Луси! Имаш огромен талант! Цветовете, формите… — нарежда и размахва снимките. — Ето, тази например е удивителна! — Грабва друга. — Тази също! Погледни само лицата им…
Наблюдавам го и все повече се смущавам от този негов ентусиазъм. И едновременно с това… усещам и още нещо. Усещам старото потръпване в душата. Мисълта за нова възможност. За сбъдване на мечта…
— Така ли смяташ? — прошепвам едва чуто.
Той откъсва очи от полароидните снимки и ги насочва към мен.
— Да, наистина така смятам — изрича тихо. Хваща ръката ми, придърпва ме близо до себе си и без да отделя очи от моите, повтаря: — Наистина така смятам!
Привежда се към мен. Или аз съм тази, която се привежда към него? Не си спомням точно. Единственото, което знам, е, че устните му се плъзват към моите, сърцето ми започва да бие лудо и ние се целуваме.
Затварям очи. Цяла вечер си мечтая да направя това. Привеждам се още по-близо към него.
Внезапно той се отдръпва.
— Луси!
Простенвам нещастно и се опитвам да го придърпам обратно към себе си.
— Какво е това?
Крайно неохотно отварям очи. Сърцето ми продължава да бие като лудо и все още усещам вкуса на устните му върху своите.
— Кое? — питам дрезгаво.
— Това! — отсича той, само че този път с по-рязък глас.
Обръщам бавно глава в посоката, в която той гледа — замаяна от страст, чудейки се какво е пък сега, някакви други скици…
О, не! Боже мой!
Виждам ги. Раницата ми е паднала от леглото и съдържанието й се е изсипало на земята. И там, точно на килимчето — присмивайки ми се, предизвиквайки ме, проваляйки вечерта ми — лежат…
— Боксерките на Нейт! — ахвам и лицето ми се разкривява от ужас.
— Луси, има ли нещо, което не ми казваш? — поглежда ме сурово Адам. От познатото му весело изражение няма и следа и челюстта му е стисната.
— Не! — побързвам да се оправдая аз. — Искам да кажа — да, но всъщност не. — Мисълта ми препуска в галоп. Не мога да му кажа истината за тази вечер. Не мога да му говоря за магически заклинания, сродни души и свински кокали, увити в мъжки боксерки. Ще си помисли, че е целунал една луда. — Имаше едно объркване. Дадоха ми чуждо пране — изричам внезапно. Така де, това също е вярно!
Донякъде.
— Ясно — изрича бавно той и като че ли приема обяснението. Обаче после пита: — А къде е останалото пране?
— Ами… върнах го.
— Но си запазила боксерките? — повдига вежди той.
Мамка му! Той не ми вярва. Мисли си, че спя с друг. „И можеш ли да го виниш, Луси? — обажда се познатото ми гласче. — В момента на пода ти лежат боксерките на друг мъж!“ Свивам се от страх. Това никак не изглежда добре. И тогава си спомням историята за невярната му бивша приятелка. И осъзнавам, че това никак, ама никак не изглежда добре!
— Не е това, което си мислиш! — изричам внезапно.
— А ти откъде знаеш за какво си мисля? — парира ме той.
— Не знам. Просто предполагам. — Поемам си дълбоко дъх и вдигам очи към него. Няма никакъв смисъл да се опитвам да му обяснявам. Не мога. — Виж какво, знам, че изглежда малко странно, и съм наясно как се възприема отстрани, но те моля да ми се довериш, като ти казвам, че няма нищо за казване!
Последва продължителна пауза и той ме поглежда за най-дългата минута на света. А после бавно се изправя на крака. Гърдите ми се свиват. Значи това е. Той не ми вярва. В душата ми постепенно се надига отчаяние.
— Окей — изрича накрая. — Вярвам ти.
— Така ли? — блесват очите ми. За момент си помислих, че между нас всичко е свършило, още преди да започне.
— Само един въпрос.