Ти, който не си за мен
- Автор: Поттер Александра
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Ти, който не си за мен». Краткое содержание книги:
— Много бих искала да имам бебе. А ти?
— Не мисля, че това е времето и мястото да говорим по този въпрос — изломотва сконфузено той и разлиства листите си.
Преглъщам на сухо, като се опитвам да събера достатъчно кураж за последния си удар. За моя шедьовър. За капката, която — надявам се — ще прелее чашата. Озъртам се, забелязвам, че вече разполагаме с достатъчно публика и се провиквам:
— Какво ще кажеш да си имаме наше бебче, а? Ще бъде най-сладкото бебе на света!
Нейт свежда измъчено очи, въздъхва, умиращ от срам, и промърморва с пламнали бузи:
— Засега нищо не мога да кажа.
— Ами за името „Дейзи“, ако е момиче, а? Какви имена ти харесват?
Нейт стиска здраво челюсти и аз виждам, че вече едва се сдържа. Поглежда смръщено публиката ни, а после се обръща към мен и бясно отсича:
— Виж какво, ако нямаш нищо против, трябва да прегледам едни документи.
Ако погледите можеха да убиват, сега вече нямаше да бъда на седем хиляди метра над земята, а на два метра под нея.
— Разбира се, патенце! — изричам закачливо.
Умалително име с животинче. И глезлив глас. Брилянтно!
— Аз също трябва да прегледам нещо — отсичам, измъквам от чантата си едно от списанията за бременни и започвам да разлиствам страниците. Те са пълни със снимки на бебета в кореми и на други, вече излезли оттам. Забелязвам как Нейт поглежда крадешком към списанието ми, обаче бързо отмества очи. Усмихвам се вътрешно.
С малко повечко късмет за нула време ще сме скъсали.
Двайсет и шеста глава
През останалата част от полета не обелваме и думица. А след като се приземяваме, си промърморваме няколко неловки думи за довиждане — „Всичко хубаво“, „Да, и на теб“ — и двамата надявайки се да не се видим повече, грабваме чантите си и аз излизам сама навън, за да си хвана такси.
— Странноприемница „Менемша“, ако обичате — казвам на шофьора, докато се настанявам на задната седалка. И веднага свалям прозореца.
Вечерта е приятна и топла и аз зарейвам поглед по посока на залязващото слънце. Това е най-красивият момент от денонощието. Всичко се къпе в медна светлина, а след лудостта на Ню Йорк тишината и ленивостта на острова обгръщат душата ми като балсам. Тук всичко върви по-бавно. Носим се по селските пътища, покрай ръчно зиданите каменни дувари, край полета, пълни с цветя, и край китни селски къщички и магазинчета, излезли сякаш от миналия век.
Както разбирам от шофьора, мястото, където трябва да отседна, е „в горната част на острова“. Там съм, защото някъде там е и студиото на Артси… „Тази част на острова определено е по-дивата“ — заключавам, докато минаваме покрай белите плажове с избуяли треви и фара, възправящ се гордо на скалата до тях.
След трийсет минути пристигаме на малкия рибарски кей Мепемша, който е толкова миниатюрен, че ако мигнеш, ще го пропуснеш. Таксито поема по чакълена алея, в края на която виждам красива странноприемница е остър покрив, прозорци с бели решетки и дървена веранда със задължителния люлеещ се стол и огромен, дебел рижав котарак, заспал щастливо на него.
Когато минавам покрай него, го погалвам по коремчето, а той се опъва доволно и ме дарява с ленива прозявка.
— Добре дошли в странноприемница „Менемша“! — посреща ме едра, червенобуза жена, когато влизам вътре. — Казвам се Силвия.
— Приятно ми е, аз съм Луси Хемингуей. Имам резервация за две нощи.
— Един момент, ако обичате! — изрича тя и започва да щрака весело по компютъра си. — А, да! Настанили сме ви в мидената стая! Тя е една от любимите ми. Намира се надолу по коридора в отделна пристройка. От нея се открива великолепна гледка към океана!
— Супер! — ухилвам се щастливо. Въпреки странното начало на това пътуване вече нямам търпение да прекарам няколко дена на остров Мартас Винярд. „Тук е като завръщане в миналото“ — казвам си доволно, оглеждайки огромната каменна камина, черно-белите снимки на рибарски лодки, поставени в рамки, огромният часовник е махало, който тиктака тихо в ъгъла.
— О, боже!
Обръщам се към Силвия. Усмивката й е леко поувехнала.
— Нещо не е наред ли?
— Хммм… — Трака по клавиатурата на компютъра си. Само че сега тракането не е весело, а ожесточено. — Опасявам се, че имаме малък проблем.