Към кулата на Зеления ангел. Част втора [bg]

— Не съм много сигурна — обади се Гутрун, без да вдига очи. — Това дете винаги като че ли беше тук само наполовина. Знам го, защото съм се грижила за нея повече от всеки друг. Каквото и дай се е случило в гората, докато е била с Мириамел и са ги нападнали онези кучета, само милостивият Усирис знае какво още са отнели от нея. — Тя помълча. — Вината не е в теб, Адиту. Ти направи всичко, което би могло да се направи, сигурна съм.

Адиту се извърна да погледне Гутрун, но не забеляза никаква промяна в израза на херцогинята, въпреки примирителния й тон.

— Но е тъжно — отрони само тя.

— Да, тъжно е — отвърна Гутрун. — Божиите желания често натъжават децата Му. Предполагам, че ние просто не проумяваме Неговите планове. Сигурна съм, че след всичко, което е изстрадал, Той има нещо по-добро предвид за малката Лелет.

— Надявам се да е така — предпазливо се обади Адиту.

— И какво друго имаш да ми кажеш? — настоя Воршева. — За Лелет си го знаех. Първо да ми беше казала някоя новина.

— Няма кой знае какво друго за разказване. Херцогът на набанските войски е отстъпил малко, но скоро ще спре и отново ще има сражение. Джосуа се опитва да постигне примирие, за да могат сраженията да спрат и да преговарят.

— Набанците ще преговарят ли с нас?

Адиту помръдна рамене гъвкаво като змиорка.

— Понякога се питам дали разбирам дори смъртните, които познавам най-добре. Колкото до онези, който са ми съвсем непознати… не бих могла дори да предположа как биха постъпили. Но ми казаха, че набанският пълководец е брат на управляващия херцог, тъй че се съмнявам да прояви особено разбиране към онова, което ще му каже съпругът ти.

Лицето на Воршева се изкриви и тя изпъшка, но махна с ръка на обезпокоената Адиту да остане на мястото си.

— Не, добре съм. Само ме промуши. — След малко си пое дълбоко дъх. — А Джосуа? Той как е?

Ситката погледна към Гутрун, която повдигна вежди в знак на развеселена безпомощност.

— Та нали той беше тук тази сутрин, Воршева — обади се херцогинята. — Той не участва в сражението.

— Добре е — добави Адиту. — Каза ми да ти предам поздрави.

— Поздрави? — Воршева се надигна. — Що за отношение е това от страна на един мъж, на един съпруг? Поздрави?

— О, Елисия, майко на милосърдието — каза с досада Гутрун. — Знаеш, че той се грижи за теб, Воршева. Престани.

Тритингката се отпусна назад и косата й се разпиля върху възглавницата като лъскав тъмен плат.

— Това е само защото не мога да направя нищо. Утре ще съм по-силна. Утре ще отида на място, откъдето ще мога да наблюдавам битката.

— Само ако ме изтикаш толкова надалеч — отвърна херцогинята. — Трябваше да я видиш, Адиту, не можеше да се изправи тази сутрин — толкова ужасни бяха болките. Ако не я бях хванала, щеше да се строполи направо върху каменния под.

— Ако се чувства достатъчно силна — каза Адиту, — за нея със сигурност би било добре да се разходи, но внимателно и на късо разстояние. — Тя огледа внимателно тритингката. — Мисля, че си прекалено лесно възбудима, за да наблюдаваш битката, Воршева.