Съдбовният кораб [bg]

Уинтроу не го оспори. Беше се виждал в огледалото за бръснене на Кенит. Всяка следа от младоликото момче, което бе искало да стане жрец, си беше отишла. Започнатото от баща му — ампутираният пръст и татуираното лице, беше подобаващо завършено от самия него. Лицето и целите му ръце бяха на червени, розови и бели петна. На някои места кожата му заздравяваше и хващаше тен, така че изглеждаше почти нормална. Но на ръката, бузата и по протежение на очертанията на косата му мъртвешки бялата кожа беше опъната и лъщяща. Вероятно щеше да остане така завинаги. Той отказа да ѝ позволи да го разстройва. Сега нямаше време да се притеснява за себе си.

Тя се извърна от него, за да се загледа напред към островите на бариерата. Скоро щяха да достигнат скалистите плитчини и разпръснатите възвишения в коварния канал между островите Последни и Преград.

— Но аз мога да ти покажа как да се възстановиш от белезите. Познанието е там, погребано дълбоко в съзнанието ти, скрито от теб. Горкото мъниче, с нищо повече от спомените на петнадесетте си кратки лета. Протегни се към мен. Ще ти покажа как да се излекуваш.

— Не.

Тя се засмя.

— Ех, разбирам. По този начин заявяваш верността си към „Вивачия“. Като отказваш да докоснеш съзнанието си с моето. Немощна почит, но вероятно това е всичко, на което си способен. Бих могла да те принудя, знаеш ли? Познавам те така, както никой друг не би могъл. — За един провлачен момент той усети присъствието на съзнанието ѝ, преплетено с неговото. Тя не се стремеше към него; по-скоро му позволяваше да почувства, че тя вече е там. После отново приспа усещането си за съзнанието му. — Но щом предпочиташ да останеш деформиран… — Не си направи труда да завършва мисълта си.

Разяждаше го копнеж. Можеше да си спомни крайното задоволство, което бе изпитал, когато съзнателно бе насочвал възстановяването на тялото си, докато спеше в дракона. Отново буден и жив, той не можеше да потопи съзнанието си достатъчно дълбоко, за да постигне такъв контрол над себе си. Можеше ли тя да го научи да открие подобно майсторство когато пожелае? Жаждата му за това познание се простираше много по-далеч от спестяването на болката и заличаването на скорошните белези. Можеше ли да му покаже как да премахне мастилото от татуировката на лицето си? Да го научи да възстанови изгубения си пръст? Веднъж след като го научеше, можеше ли да прилага тези умения на други? Щеше да отключи голяма загадка. През целия си живот Уинтроу бе обичал знанието, бе обичал стремежа към знанието. Не би могла да избере по-добра примамка, за да го изкуши.

— Би могъл да станеш отличен лечител. Помисли. Мога да убедя Кенит да те пусне. Можеш да се върнеш в храма си и към простичката, задоволителна служба на Са. Можеш да си върнеш живота. Можеш да служиш на своя бог с чиста съвест. Сега, след като Вивачия си отиде, за теб няма причина да бъдеш тук.