![Деца от кръв и кости [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/5/9/7/deca-ot-krv-i-kosti-bg-download.jpg)
Деца от кръв и кости [bg]
- Автор: Адейеми Томи
- Серия: Деца от кръв и кости #1
- Год: 2018
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 9789542721437
- Переводчик: Надя Златкова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Деца от кръв и кости [bg]». Краткое содержание книги:
„Феномен.“ Entertainment Weekly
„Следващото голямо нещо в литературата и киното.“ Ebony
„Една от най-големите дебютни книги за тийнейджъри тази година.“ Teen Vogue
— Зели…
— Не — прошепвам през сълзи. — Замълчи. Мислиш, че знаеш какво е, но не е така. Никога няма да разбереш.
— Тогава ми помогни. — Инан коленичи до мен, достатъчно разумен да остане на известно разстояние. — Моля те. Помогни ми да разбера.
— Не можеш. Създали са този свят за теб, създали са го, за да те обича. Никога не са те проклинали на улицата, никога не са разбивали вратата на дома ти. Не са извлекли майка ти за косата и не са я обесили пред очите на всички.
Сега, когато истината вече е излязла наяве, не мога да направя нищо, за да спра. Гърдите ми се надигат, докато ридая. Пръстите ми треперят от ужас.
Страхувам се.
Истината реже като най-острия нож, който съм виждала. Каквото и да правя, винаги ще се страхувам.
Глава четиридесет и пета
Инан
Болката на Зели ромоли във въздуха като дъжд.
Попива в кожата ми.
Гърдите ми се надигат с нейните ридания. Сърцето ми се къса от нейната мъка.
И през цялото време чувствам ужас, какъвто никога досега не съм изпитвал. Той смазва душата ми.
Унищожава всякакво желание да живея.
Това не може да е нейният свят…
Не може да е животът, който баща ми е изградил. Но колкото по-дълго съм във властта на болката й, толкова по-добре разбирам, че този ужас винаги е с нея.
— Дори и стражите ти да бяха тук, хората пак щяха да са точно толкова съкрушени, толкова обезверени. Не може да се живее под тиранията им. Единственото ни спасение е силата.
Щом Зели изрича тези думи, риданията й стихват. Сякаш си е спомнила някаква дълбока истина. Начин, по който да избяга от болката.
— Твоите хора, твоите стражи — те са просто убийци, изнасилвачи и крадци. Единствената разлика между тях и престъпниците са униформите, които носят.
Тя се изправя на крака и избърсва с длани сълзите от очите си.
— Можеш да се заблуждаваш колкото искаш, малък принце, но не се преструвай пред мен, че не знаеш. Няма да позволя на баща ти да му се размине за онова, което е направил. Няма да позволя незнанието ти да заглуши болката ми.
И с тези думи тя изчезва. Тихите й стъпки заглъхват в тишината.
В този момент осъзнавам колко всъщност съм грешал.
Няма значение дали съм в главата й.
Аз никога няма да разбера цялата й болка.
Глава четиридесет и шеста
Амари
В двореца имаше една стая, в която баща ми изчезваше. Всеки ден, винаги половин час след обяд.
Той ставаше от трона си и минаваше през главната зала, а адмирал Ебеле и командир Каея вървяха от двете му страни.
Преди Нападението аз тръгвах след тях, водена от детско любопитство. Всеки ден ги гледах как изчезват надолу по студените мраморни стълби, докато веднъж реших да сляза след тях.
Краката ми бяха толкова къси, че трябваше да се държа за алабастровия парапет, подскачайки от стълба на стълба. Представях си стая, пълна с бобени пайове и лимонови торти, както и лъскавите играчки, които може би чакаха там. Но когато стигнах долу, не усетих сладкия мирис на цитрус и захар. Не чух радостни смехове. В студеното подземие звучаха само викове.
Само писъците на младо момче.
Във въздуха прозвуча силен удар — юмрукът на Каея в лицето на прислужник. Тя носеше остри пръстени на пръстите си и когато удари прислужника, пръстените се врязаха в кожата му.
Когато видях окървавеното момче, сигурно съм изпищяла. Сигурно съм изпищяла, защото всички се обърнаха и се втренчиха в мен. Не знаех името на прислужника. Знаех само, че е този, който оправя леглото ми.
Баща ми ме вдигна и ме изнесе, без да погледне момчето. Затворите не са място за една „принцеса“, бе казал той в онзи ден.
Чу се още един удар, когато юмрукът на Каея отново се стовари върху прислужника.
Докато слънцето залязва и дългият ден преминава в нощ, аз се връщам към думите на баща ми. Не мога да не се запитам какво би казал, ако можеше да ме види сега. Може би самият той лично ще ме обеси.
Без да обръщам внимание на болката в гърба си, опитвам да се измъкна и започвам да се извивам, въпреки че раните от въжетата на китките ми са червени и болезнени. След като цял ден трия въжето по един назъбен камък, нишките започват да се късат, но трябва да го изтъркам още, за да мога да се освободя.
Въздишам, когато по горната ми устна започва да се събира пот. За десети път оглеждам палатката за нещо по-остро. Но освен Тзеин, тук има само пръст.
Единствения път, когато успях да зърна света отвън, беше когато Фолаке дойде да ни донесе вода. Пред входа на палатката видях Куаме да гледа гневно. Камата от кост все още беше в ръката му.