Изтръгнати от корен [bg]

Намерих още две такива книги сред хилядите натрупани и ги прелистих; имаше някои полезни заклинания и добри съвети. Мястото не беше указано, но някак си знаех, че и те идват от моята долина. Едната беше написана от фермер, открил заклинание за струпване на облаци и призоваване на дъжд. На съответната страница беше нарисувал нива с облаци отгоре и познати, назъбени планини в далечината.

Най-отдолу имаше предупреждение: „Внимавайте, ако вече е сиво: призовете ли много облаци, ще дойдат и мълнии“. Докоснах кратката, простичка дума: „калмоз“, и разбрах, че мога да извикам гръмотевици и светкавици от небето. Потръпнах и оставих книгата настрани. Представих си как Соля ще поиска да ми помогне с такова заклинание.

В нито една от книгите не намерих това, което ми трябваше. Разчистих си място на пода и продължих, приведена над една книга, докато със свободната си ръка ровех в купчината за следващата. Без да гледам, пръстите ми напипаха твърдия ръб на релефна кожа. Дръпнах ръката си и неспокойно я отърсих.

Веднъж, като малка още нямах и дванайсет, докато обикалях из гората през зимата, намерих странен, голям бял чувал между корените на едно дърво, заровен под сухите листа. Боднах го няколко пъти с пръчката си, а после изтичах при баща си и го доведох, за да му го покажа. Той отсече най-близките дървета, за да не пламне всичко, а после изгори дървото с чувала. Когато разровихме пепелта с пръчка, намерихме свит скелет на някакво безформено същество; не приличаше на никое познато животно.

„Стой далеч от тази поляна, Нешке, чуваш ли?“, помня, че ме предупреди баща ми. „Сега всичко е наред“, отвърнах аз. Някак си бях разбрала. „Въпреки това“, отвърна той. Повече не говорихме за това. Даже не казахме на майка ми. Не искахме да мислим какво означава това фактът, че можеше да намеря зла магия, скрита между дърветата.

Ето че сега яркият спомен се върна: слабата, влажна миризма на гниещи листа, студеният ми дъх, излизащ на бели облаци, лъскавият скреж по върховете на клоните и кората, тежката тишина в гората. Бях отишла за друго, но някаква тревога ме бе притеглила към онази поляна. По същия начин се чувствах и сега. Но нали бях в „Чаровников“, в сърцето на кралския дворец? Как бе възможно Лесът да е тук?

Избърсах ръце в полата си, стегнах се и извадих книгата. Корицата беше покрита със сложни рисунки и релефи, изработени на ръка, с изпъкнала кожена амфисбена[4]. Всяка люспа беше оцветена в искрящо синьо, два рубина служеха за очи, а около нея имаше гора от зелени листа, сред които като плодове от клоните висяха златни букви, изписващи думата „Bestiare“.