Изтръгнати от корен [bg]

Алоша въздъхна.

— Аз не съм ти враг, макар да искаш да ме мислиш за такава.

— Вие искате да ги убият! Кралицата, Каша…

— Аз искам да запазя сигурността на кралството — каза Алоша. — Вие с Марек мислите само за собствените си грижи. Проблемът е, че сте твърде млади за силата, която имате. Не сте губили хора. Когато видите да минава цял век, ще добиете повече разум.

Канех се да възразя срещу това обвинение, но последните й думи ме накараха да замълча. Гледах я ужасено. Може да беше глупаво от моя страна, но до този момент не ми бе хрумнало, че и аз ще живея като Саркан, като нея — сто години, двеста… кога изобщо умираха вещиците? Нямаше да остарея, щях да си остана все същата, докато хората около мен вехнат и окапват като крайните листа на бръшлян.

— Не искам повече разум! — казах на глас, нарушавайки тишината в стаята. — Не и ако разум означава да спра да обичам. Какво друго си заслужава, ако не хората?

Яростно заблъсках глава: може би имаше някакъв начин да дам част от този живот на семейството си, на Каша — ако те пожелаеха да го вземат. Та кой би желал такова нещо, на цената да изпадне от света, да напусне живота?

— Много се разстройваш, скъпо дете — каза Бало с отмалял глас и жест, който целеше да ме успокои.

Вгледах се в него, в тънките бръчици покрай очите му и в тях видях всичките дни, които бе прекарал сред прашните книги, без да обича нищо друго; видях и двамата с Алоша, която говореше с еднаква лекота за горенето на хора и книги. Спомних си Саркан, който взима момичета от селото, и студенината му, когато за първи път влязох в кулата, сякаш беше забравил да мисли и чувства като обикновен човек.

— Народът също са хора — каза Алоша. — Повече хора от малкото, които ти обичаш. А Лесът заплашва всички.

— Откакто се помня, живея на десет версти от Леса — отвърнах аз. — Няма нужда да ми обяснявате какво е. Ако не исках да спра Леса, щях отдавна да съм взела Каша и да съм избягала с нея, вместо да позволя да я местите като пионка, сякаш няма никакво значение!

Бало започна да мърмори нещо, но Алоша само се намръщи.

— И въпреки това говориш за правото на живот на заразените, сякаш не знаеш за какво става дума. Лесът не е просто бърлога на злото, дебнещо хората, които са имали глупостта да пристъпят в него, и ако ги измъкнеш оттам, всичко ще бъде наред. Ние не сме първият народ, който се сблъсква с неговата сила.

— Имате предвид хората от кулата — казах бавно аз, мислейки си за погребания крал.

— Видяла си гробницата, нали? И магията, която я е създала и, която сега е изгубена за нас? Това би трябвало да бъде достатъчно предупреждение, за да бъдеш по-предпазлива. Тези хора не са били нито слаби, нито неподготвени. Лесът обаче е сринал кулата им, вълци и лесници са ги заловили, дървета са задушили долината. Един-двама от по-слабите им магьосници са избягали на север и са взели няколко книги и истории със себе си. А другите? — Тя махна с ръка към книгата. — Превърнали са се в кошмари, в зверове, преследващи собствените си братя. Това е всичко, което Лесът е оставил от тях. На това място има нещо по-лошо от чудовища: нещо, което създава чудовища.