Изтръгнати от корен [bg]

Бало ме изгледа учудено, после надникна към книгата.

— Какво, за бога…

Алоша обаче не чакаше; избута го внимателно настрани и извади дълга кама от колана си. Приклекна, протегна ръка и побутна книгата само с върха на острието. То грейна със сребърно сияние по цялата си дължина, а където докосна книгата, светлината доби зеленикавия цвят на покварата. Алоша отдръпна камата си.

— Как я намери?

— Беше в купчината. Опита се да ме хване. Имах чувството, че е… Лесът.

— Как е възможно… — започна Бало, но Алоша вече беше изчезнала. След секунда се върна с тежка метална ръкавица. Взе книгата само с два пръста и даде знак с глава. Последвахме я в основната част на библиотеката, където лампите светваха една по една над главите ни, докато минавахме. Алоша разчисти купчината от едно от големите каменни писалища и сложи книгата върху него.

— Как ти е убягнала тази гадост? — попита тя Бало, който надничаше през рамото й, разтревожен и намръщен.

— Надали изобщо съм я отворил — оправда се немощно той.

— Нямаше защо: от пръв поглед се виждаше, че не е сериозен текст, и прецених, че няма място в библиотеката ни. Помня, че по този повод разменихме доста силни думи с бедния Георг: той настояваше да я оставим, въпреки че в нея нямаше и най-малък признак за магия.

— Георг ли? — повтори мрачно Алоша. — Това не е ли било непосредствено преди изчезването му?

Бало замълча и кимна.

— Ако бях продължила — обадих се аз, — щеше ли…да направи едно от тези неща?

— Предполагам, че щеше да превърне теб в такова — гласеше ужасяващият отговор на Алоша. — Преди пет години един ученик изчезна, а в същия ден от каналите изпълзя хидра и нападна замъка. Помислихме, че тя го е изяла. По-добре да свалим главата на горкия Георг от стената в парадната зала.

— Но как изобщо се е озовала тук? — попитах аз, като гледах книгата с шарените, светло и тъмнозелени листа и двуглавата змия, която ни намигаше с червените си очи.

— О… — Бало се поколеба, после отиде до един рафт с големи инвентарни книги, които стигаха почти до кръста му. Измърмори някакво малко, прашно заклинание и прокара пръсти по тях. Една страница в далечния край заблестя. Той извади с пъшкане тежката книга и я донесе на масата, като по навик разсеяно я придържаше отдолу. Отвори я на осветената страница, на която грееше един определен ред. — Бестиарий, старателно украсен, с неизвестен произход — зачете той. — Подарък от двора на… на Росия. — Гласът му секна. Той гледаше датата под изцапания си с мастило показалец. — Преди двайсет години. Това е една от половин дузина книги, които са ни били дарени по същото време. Трябва да са били донесени от принц Василий.