Драконите на изгубената звезда [bg]

Тя сведе поглед към драконида. Гласът й стана по-твърд, ръцете й се свиха в юмруци:

— Мнозина от моя народ вече дадоха живота си в тази битка. И още много ще умрат при последното сражение за Квалиност. Най-сетне имам чувството, че допринасям с нещо към тяхната жертва, колкото и да е незначителен моят дял.

Когато отново го погледна, дяволитите искри в очите й отново се бяха върнали.

— Но се боя, че повредихме вашия пратеник, Наместник.

Медан изсумтя. Не смееше да я погледне, не смееше да си припомни за нежната топлота, която бе изпитал само допреди миг в ръцете си. През всички тези години бе устоявал на любовта, или поне така смяташе. В действителност още преди години се бе влюбил в Лорана, а любовта му бе преминала в любов към елфите. Горчивата ирония беше, че го осъзнаваше с пълна сила едва сега.

— Какво ще правим с него, сър? — попита Планшет. Прислужникът накуцваше и опитваше да раздвижи навехнатото си коляно.

— Проклет да съм, ако се нагърбя с тежкото му туловище нагоре по стълбите — каза дрезгаво наместникът. — Планшет, придружи господарката си до кабинета ми. Залостете вратата и останете там, докато не ви известя, че навън е безопасно. На път за там кажи на Дюмат да слезе заедно с двамата баази.

Прислужникът свали наметалото си и уви с него раменете на Лорана. Тя притисна наметалото с една ръка, а другата постави на рамото на Медан. Погледна го право в очите:

— Сигурен ли сте, че сте добре, Наместник? — попита тихо.

Нямаше предвид, че трябва да го оставят сам с драконида, а че се налага да го оставят насаме с болката.

— Да, мадам — отвърна той и се усмихна на свой ред. — Също като вас, и аз намирам случилото се за изненадващо ободряващо.

Тя въздъхна, сведе поглед и за момент сякаш се канеше да каже още нещо. Медан не искаше да го чуе. Не искаше да чуе от собствената й уста, че сърцето й е погребано заедно с нейния съпруг Танис. Не желаеше да чува, че ревнува от нечий призрак. Достатъчно му бе да знае, че тя го уважава и му поверява живота си. Той улови ръката й. Взе пръстите й и ги притисна до устните си. Тя се усмихна колебливо, но очевидно реши, че всичко е наред и позволи на Планшет да я отведе.

Медан остана съвсем сам в зандана и почти приветства тишината, настъпила в задимения коридор. Потърка болящата го ръка и щом отново възвърна самообладанието си, взе кофата с вода, в която гасяха факлите, и плисна вонящата течност върху лицето на Нога.

Драконидът шумно и задавено си пое дъх. Разтърси оглупяло глава и се надигна от пода.

— Ти! — изръмжа той и вдигна месестия си юмрук. — Ще накарам да те…

Медан извади меча си.

— В този момент бих дал много, за да втъкна това острие в някой от жизненоважните ви органи, капитане. Така че не ме изкушавайте. Ще се върнете при Берил и ще известите на Нейно величество, че съгласно заповедите на лорд Таргон съм длъжен да й предам елфическата столица Квалиност. Също така ще получи от мен и Кралицата майка. Невредима. Разбрахте ли ме, капитане?