Зовът на барабана [bg]

Не можех да видя земята под краката си, скрита както от мрака, така и от развяващите се светли поли. Джейми ме хвана за ръката, за да не се препъна. Той, разбира се, никога не се спъваше. Вероятно ако цял живот след мръкнало навън нямаш друга светлина, освен залеза, се сдобиваш с нещо като радар, помислих си. Като прилепите.

Гореше огън някъде сред колибите на робите. Беше много късно; повечето сигурно спяха. В Индиите цяла нощ щяха да звучат барабани и протяжни песни; робите щяха да скърбят за другаря си цяла седмица. Тук обаче нямаше нищо. Нито звук, освен въздишките на боровете, и нито проблясък, освен слабата светлина в края на гората.

— Страхуват се — каза тихо Джейми, който спря да се вслуша в тишината също като мен.

— Нищо чудно — отвърнах под нос. — Аз също се страхувам.

Той изсумтя тихо, може би развеселено.

— Аз също — промърмори, — но не от призраци. — Хвана ме за ръката и бутна малката вратичка от едната страна на дъскорезницата, преди да го попитам от какво тогава се страхува.

Тишината вътре беше почти като живо същество. Отначало си помислих, че прилича на зловещата тишина над трупове по бойното поле, но после осъзнах разликата. Тази тишина беше жива. И каквото и да живееше тук, то не лежеше кротко. Стори ми се, че усещам миризмата на кръв.

Когато вдишах дълбоко, студен ужас плъзна по гръбнака ми. Наистина миришеше на кръв. На прясна кръв.

Хванах ръката на Джейми, но и той я беше усетил; стисна ръката ми под своята и мускулите му се напрегнаха. Без да каже нищо, ме пусна и изчезна.

За миг си помислих, че наистина е изчезнал, и почти се паникьосах, когато посегнах към него, но ръката ми улови само въздух. После осъзнах, че сигурно е заметнал тъмното наметало на главата си, за да скрие светлото си лице и ризата. Чух стъпките му, бързи и леки по пръстения под, после и те затихнаха.

Въздухът беше горещ и неподвижен, смърдеше на кръв. Остра, сладникава миризма, която оставя метален вкус в края на езика. Точно същата като преди седмица и събуди спомена. Още в студената хватка на страха, аз се завъртях и напрегнах очи, за да различа другия край на огромното помещение. Почти очаквах да видя сцената, запечатана се в паметта ми. Опънатото въже под крана за трупи, куката, която се олюлява със стенещия си товар…

Стон разкъса въздуха и аз едва не си прехапах устната. Гърлото ми се изду от писък; само страхът да не привлека нещо към себе си, ме накара да замълча.

Къде беше Джейми? Копнеех да го извикам, но не посмях. Очите ми бяха свикнали достатъчно с мрака, за да различа сянката на триона, безформена буца на десетина крачки от мен, но другата страна на помещението тънеше в мрак. Напрегнах очи и със закъснение осъзнах, че със светлата рокля без съмнение се виждам съвсем ясно.