Зовът на барабана [bg]

Бях достатъчно близо, за да видя как потрепват устните му. Бедрата му ме стиснаха още по-силно, после се отпуснаха.

— Това беше много глупава свада и ти го знаеш не по-зле от мен.

— Не, не го знам. — Гневът ми бе намалял малко, но нямаше да го оставя да му се размине съвсем. — Може би не е важно за теб, но за мен е важно. И не е глупаво. И ти го знаеш, иначе нямаше да признаеш, че си сгрешил.

Този път устните потрепнаха по-силно. Той стаи дъх и пусна ръцете ми.

— Е, може би трябваше да ти кажа за Бърнс, признавам. Но ако го бях направил, ти щеше да отидеш при него, дори да ти бях казал, че е отравяне на кръвта — мога да го позная, виждал съм го и преди. Дори да не можеше да сториш нищо, пак щеше да отидеш, нали?

— Да. Пак щях да отида.

Всъщност наистина нямаше да мога да сторя нищо за Бърнс. Упойката на Майърс нямаше да помогне при тетанус. Нищо освен инжектирано кураре нямаше да го спаси от спазмите. Можех да му предложа само утехата на присъствието си, а той със сигурност нямаше да го оцени или дори да го забележи. Все пак щях да се почувствам длъжна да го предложа.

— Трябваше да отида — казах по-спокойно. — Аз съм лекар. Не разбираш ли?

— Разбира се, че разбирам — отвърна намусено той. — Да не мислиш, че изобщо не те познавам, сасенак?

Без да изчака отговор, продължи:

— Вече се е разчуло за случилото се в дъскорезницата, нали? Но онзи човек умря в ръцете ти. Е, никой не казва направо, че може да си го убила нарочно… но се вижда, че хората си го мислят. Не че си мислят, че си го убила, ами че нарочно си го оставила да умре, за да му спестиш въжето.

Взирах се в ръцете си, разперени на коленете ми, бледи почти като слоновата кост на сатена под тях.

— Наистина беше така.

— Знам го — рече той сухо. — Видях лицето ти, сасенак.

Поех дълбоко дъх, сякаш само да се уверя, че въздухът вече не е наситен с плътната миризма на кръв. Усещаше се само дъх на терпентин от боровата гора, чист и парлив в ноздрите ми. Внезапно си спомних болницата, миризмата на дезинфектант с боров аромат във въздуха, която надмогваше, но не успяваше да прогони напълно смрадта на болест.

Поех отново пречистващ дъх и вдигнах глава да погледна към Джейми.

— А ти питаш ли се дали съм го убила?

Той изглеждаше леко изненадан.

— Би го направила, ако се налага. — Пренебрегна незначителния въпрос дали съм убила човек. — Но нямаше да е особено мъдро да присъстваш и на двете смърти, ако разбираш какво искам да кажа.

Разбирах и не за първи път осъзнах от каква оплетена мрежа е част, по начин, по който аз никога нямаше да бъда. Това място беше донякъде непознато за него, както и за мен; и все пак той знаеше не само какво казват хората — всеки можеше да разбере това, ако си направи труда да слезе до кръчмата и пазара, — но и какво си мислят.

По-дразнещото беше, че знаеше и какво си мисля аз.

— Виждаш ли — каза, като ме гледаше. — Знаех, че Бърнс със сигурност ще умре и не можеш да му помогнеш. Все пак, ако беше научила, щеше да отидеш при него. И тогава той щеше да умре, а хората можеше и да не говорят, че е странно, че и двамата са умрели в ръцете ти, така да се каже… но…