Смъртта на царете [bg]

— Повикай Брут. Кажи му, че хората му ми трябват тук, веднага! — извика Тубрук на Корнелия.

Забравила за достойнството си, тя хукна към сградите.

Когато приближаващата се колона стигна на по-малко от хиляда крачки, Брут вече беше строил хората си при портите, готов да ги прати в атака. Имаше на разположение само двадесет войници и Тубрук съжали, че нямат място за повече, макар че отначало се беше присмял на младия командир, че пътува дори и с този ескорт.

Брут усети старото предчувствие да стяга стомаха му. Детето в него си пожела да не беше оставял Рений в градските казарми, но това беше момент на слабост. Увереността му нарасна, когато извади меча си; войниците реагираха незабавно, напрежението им отстъпи на сковани усмивки. Всички чуваха тропота на войниците, които се приближаваха към имението, но у никого не се виждаше и следа от страх.

Едно дете излезе тичешком от конюшнята и почти се блъсна в краката на Брут.

— Ти няма да идваш с нас — изсъска той, за да предотврати още неизречената молба.

Знаеше много малко за хлапето, за което се грижеше Тубрук, но когато зърна в ръцете му блестящата под слънцето кама, ревна сърдито:

— Махай се оттук!

Октавиан замръзна, отворил широко очи, после се обърна и се отдалечи, без да каже нито дума. Брут не му обърна внимание — наблюдаваше Тубрук, за да разбере какво става навън. Ужасно беше да чака в несигурност, но разбираше, че войниците, пратени от сената, не бива да се посрещат с изтеглени мечове. Със сигурност щеше да последва кръвопролитие дори ако идваха със съвсем невинно послание.