Колелото на Осхайм [bg]

— Кое? — Бонарти По изглеждаше толкова уплашен, колкото е възможно да се уплаши човек от нещо, за което не знае нищо.

— Едно лошо нещо — поясних.

Ако се съдеше по звука, личът не бе дошъл начело на орда, разбила портите. Мъртвешкият вой бе прекалено разпръснат и тих. Въпреки това мъртвите бяха много, а личът дори сам по себе си беше страховито нещо. В Ада един-единствен лич беше победил Снори вер Снагасон за броени мигове.

Изведнъж креслото ми се стори далеч по-малко удобно — по-скоро като котва, която държи агнето за заколение. Светлината от свещите и лампите на новия крал сякаш помръкваше от миг на миг, все едно настъпваше втори залез, и то такъв, който не го е грижа за човешките дела, а иска единствено светлината да умре. Сенките се удължиха и потъмняха, трепкащи от възможности.

А после личът се приближи. Почти можех да го вкуся през външните стени на Миланския дом, как броди в нощта. Цветовете гаснеха, нюанс по нюанс, оставяйки стаята в приглушени тонове, и ни налегна огромна тъга, по-черна и от най-черните дни на депресия — увереността, че всяка радост е изчезнала и вече нищо в света няма да е наред.

Това продължи цяла вечност, но ето че най-сетне чувството поотслабна малко. Хлипането на По утихна до дълбоко дишане. Мен унинието ме отпусна достатъчно, за да се зачудя колко ли зле е било за хората там навън в мрака, само с жалката светлина на факлите и луната между тях и дебнещия ужас. Преживяването бе кошмарно дори тук, сред светлината, удобствата и сигурността на къщата.

Мъртвешки вой току под прозореца отговори на въпроса ми и ме накара да подскоча в креслото така, че за малко да го преобърна. Мъже бяха умрели там от чист ужас и сега разкъсваха живите си другари, разпространявайки ужаса и паниката.

Огледах се и видях, че по завесите са се появили сиви петна от изгнил плат. Медните дръжки на вратите изглеждаха покрити с патина. Всички ние, и пленници, и стражи, изглеждахме състарени, сякаш сме прекарали цяла седмица без сън.

— Трябва да се махаме оттук. Трябва да се махаме оттук. Трябва да… — Един мършав лорд с тънки мустачки скочи на крака и дръпна държащата го верига. Успя да преобърне креслото и да свали веригата от крака му, преди стражите да го съборят с удари на пода.

— Млъквай! Просто млъквай! — Един от участващите в борбата стражи се надигна. Кокалчетата му бяха разранени, защото бе фраснал лорда в ченето. Изглеждаше по-уплашен и от падналия затворник. В дълбоко хлътналите очи на свинското му лице имаше такъв ужас, сякаш бе видял касапинът да се приближава за сланинката му.

Отвън долетяха звуци на борба и паника. Писъци и вой, както на гладни мъртъвци, така и на ужасени живи хора, отекнаха откъм предната част на къщата. Чухме трошене на кепенци откъм съседната стая.

— Прозорците! Барикадирайте прозорците! — Изправих се, вдигнах креслото си, освобождавайки веригата от крака му, и тръгнах към завесите. Никой от стражите не се опита да ме спре: вместо това се заоглеждаха за нещо, с което да подкрепят усилията ми.