Мечове в града [Антология на съвременното българско фентъзи] [bg]

Кръчмата бе точно такава, каквато си я представях по разказите на Михаил. Не твърде огромна, уютно изглеждаща, изградена от цели дървени трупи, с масивна дъбова врата, покрита с всякакви видове руни, с малки прозорчета, от които струеше мека, по домашному топла светлина.

Натиснах тежката бронзова дръжка на вратата и влязох. За миг изгубих реална представа къде се намирам, тъй като пред очите ми избухна взрив от цветове, емоции и разговори. Пъстроцветните плащове на елфите, аленочервените наметала на вампирите, грубите зелени куртки на джуджетата, бледорозовите ефирни одеяния на сукубите… всичко се сливаше в една омагьосваща и спираща дъха феерия от багри. Когато отново успях да поема глътка въздух, видях и прословутата котарана, станала талисман и кръстница на кръчмата. Беше легнала пред камината и зяпаше аристократично и хладно — така, както само мъдро животно като котката умее — навалицата около бара. Спрях се пред нея, за да я почеша зад ушите. Прие го невъзмутимо, като ме удостои с поглед за частица от секундата. Е, в крайна сметка не ме познаваше — може би за в бъдеще щяхме да станем приятели.

Мишо, както обикновено, бе седнал на маса в едно от най-забутаните ъгълчета на кръчмата, но въпреки това по свой стар обичай се изхитряваше — неизвестно как — да комуникира с почти всички присъстващи едновременно. Мултифункционалността му бе пословична — за отрицателно време той успяваше да вдигне наздравица за рождения ден, който група тролове празнуваха в единия ъгъл, да се осведоми за здравето на умопомрачително обаятелна вампирка, която изглеждаше като живо олицетворение на плътските желания, да кресне на Рей Макгавърн да му донесе още една водка, да смигне палаво към Красавицата Маги — племенницата на Рей, която тъкмо разчистваше една от съседните маси… уф, уморих се. И въпреки всичко Михаил успяваше да свърши всичко това за по-кратко време, отколкото ми трябваше на мен, за да го опиша.

В една от паузите между две дейности той обаче все пак успя и да ме забележи.

— Слави!!! — ревна той с изтънчеността на алдебарановски носорог. — Идвай насам, приятелче! Хайде, че от половин час пия сам и ми е скучно!

Мда, сам… скучно… Когато (или ако) останеше наистина насаме със себе си, това сигурно го убиваше.

— Много път, много чудо — обясних накратко аз и се тръснах на стола до него. Той веднага викна едно питие и за мен и се зае да ми обяснява, че то това ако било път, тогава какво да кажел за миналата година, когато се загубил в Лилавите Блата, скитал се бил две седмици и за да не умре от глад, трябвало да почне да си гризе ноктите като Джонатан Деветте Пръста…