Мечове в града [Антология на съвременното българско фентъзи] [bg]

— Зависи!

— От какво? — повдигна въпросително вежда.

— От хората, които са били — сви простичко вежда разказвачът.

— Оу! — възкликна Сюзън и се поотпусна на вратата. Студената пот на гърба й вече засъхваше. Усещаше фланелката си ледена.

— Вижте, буркан! — възкликна внезапно Емили и с кратки клатушкащи се крачки, толкова характерни за малките дечица се доближи. В ръчичките си държеше огромен буркан.

— Къде го намери, слънчице? — попита Дориан.

— Там! — възкликна тя и посочи и с двете си ръце към една ниша под ръчките и бутоните в локомотива.

— Страхотно! — възкликна Джеръми. — Сега ще се отървем от Сенчестия. Ами безкрайно многото други твари, които са все още някъде навън и дори сигурно не са описани в книгата ти? — Размаха тежкото томче с твърди корици.

Трак-ка-так!

— Все още е тихо — заяви Емили и връчи буркана на Дориан.

Трак-ка-так!

— Не се безпокой Джеръми, не знам точно колко ще унищожи бурканът. Ако имаме късмет, може би дори всички…

— Това звучи глупаво. Нали за всяко същество си имаше различно оръжие…

— Понякога правилата могат да се нарушават… — тихичко измънка разказвачът, докато внимателно изсипваше песъчинките в буркана, сетне добави пръстена, врътна капака бавно и вдигна бляскащ поглед към двамината на вратата.

Люшкащата се лампа над главата му, която единствена светеше в целия влак, сякаш затъмняваше света още повече, вместо да хвърли светлик върху него.

Нощта навън летеше, а луната се блещеше смъртно бяла.

Трак-ка-так!

Влакът си потропваше плавно, докато постепенно започваше да навлиза в града.

„Какво ще стане, ако в цивилизования свят се изсипят подобни неща?“, помисли си Джеръми и го побиха ледени тръпки.

Сюзън гледаше света през прозорците, но не виждаше нищо, освен сенки.

Ала от тези сенки се протегнаха длани. Разкривени и покрити с болка.

За това бяха утихнали, за да ги издебнат и нападнат в гръб! Бяха се изкачили по покрива и локомотива, та чак до тях! Скочи като в сън към прозорците и затвори първия с хлопване.

Най-страшно става след залез.

При втория прозорец едно от съществата вече беше почнало да пъха пръстите си и при хлопването се откъснаха със звучно „Пльок!“ Строполиха се на земята и Сюзън ги загледа там в същински детински захлас.

Просто детски приказки.

Заедно с писъка на съществото отвън, като навързани всички твари започнаха да пищят и реват, тропайки по стъклата на локомотива, накачили се по покривите и пробивайки дупки в тавана. Едно пипало плесна по метала на покрива над главата на Дориан, проби го със сантиметър и едва не му отнесе половината лице.

И въпреки това, разказвачът остана на място, дори се ядоса, вдигна поглед нагоре и изсъска нещо на латински.