Мечове в града [Антология на съвременното българско фентъзи] [bg]

Погледнат отстрани, влакът се носеше спокойно.

— Мисля, че трябва да благодарим, че избра точно нас да спасиш — обади се Сюзън…

Наистина беше много спокоен, всеки би се заблудил.

— О, момиче златно! — възкликна Дориан. — Помни, вие се спасихте сами. И сега не ви звучи логично, но един ден може и да разберете. — Сетне намигна.

Влакът подскочи.

Трак-ка-так!

Колелата му в най-крайните купета се завъртяха в празния въздух, правейки безсмислени обороти. Сетне се стовариха върху релсите, един се откъсна, шумно, пищейки със звука на накъсан метал. Подскочи назад и се завъртя като бирена кутийка. Нещо изригна изпод релсите. Нещо огромно и черно. Толкова огромно, че се протегна към небесата, без изобщо да се интересува от отдалечаващия се влак, а сетне се огледа с ями вместо очи, пълни с бяс. И видя отдалечаващите се вагони и виещия локомотив.

Изпъна ръце и като черно петно се изстреля и залепи за най-крайния вагон. Изкачи се отгоре и забивайки крайниците си, досущ игли, започна да се придвижва напред.

— Какво е това? — попита чак в другия край Джеръми.

— Синко, това е най-странната вечер в живота ми — похвали им се Дориан. — А относно въпроса ти, дяволът да ме вземе и цял да ме изяде, ако мога да дам отговор, но предполагам, че някой или нещо ми е много ядосано!

Звуците от далечината започнаха да се приближават с плашеща скорост. Нещо сякаш тичаше по влака…

… точно като в детска приказка…

Ала тичането му разкъсваше метал, откъсваше цели редици вагони и се носеше право към тях. Нямаше към какво друго да се приближава, нали? Нещо ги искаше!

Трак-ка-так!

Ала тактът на мотрисата напълно се наруши.

Градът започна да се събужда.

Крайни къщици светваха в нощния мрак и ядно се чуваха възгласи против патърдията на влака, но докато излязат навън, хората можеха да видят единствено разхвърляни шрапнели и отдалечаващия се пламтящ кошмар във вътрешността на града.

Джеръми притисна Сюзън и Емили към себе си. Застана до Дориан и наведе глава, целувайки съпругата си по прекрасните коси, които бе галил толкова много безброй пъти, а ужасът, който трещеше в далечината, бе само на крачка от тях.

Дориан, се приближи към тримата сгушени и им се усмихна, сякаш изобщо нищо лошо нямаше да се случи.

— Беше ми приятно, че се запознах с теб, Дориан — каза му Джеръми, без да вдига глава.

— О, и на мен ми бе приятно, синко. Просто ми се щеше да се развият другояче нещата, нал’ тъй?

„Другояче? Нал’ тъй? Това си бе просто Дориан! Нал’ тъй?!“ — Джеръми се засмя на мисълта си.

Съществото издрънча върху покрива на локомотива. Отстрани изглеждаше досущ като гигантски бръмбар, яхнал прашинка.

То протегна мастиленочерните си ръце и захвана покрива в двата му края, проби дупки със собствените си пръсти и го изтръгна нагоре, захвърляйки го някъде в далечината подобно на счупена дъска.