Мечове в града [Антология на съвременното българско фентъзи] [bg]

И наистина, след като ГО видя, му се прииска да не се беше обръщал.

Беше видял Сенчестия! О, да, и още как. Беше изроден, буквално раздърпана човешка фигура със сива кожа и огромни челюсти — същински кошмар. Беше усетил и злото, което се лееше от сенките, които дори сега ги обгръщаха. Ала това, което ги преследваше, не би могло да излезе наяве дори и от изкривения разум на най-побъркания човек. Защото все щеше да си остава фантазия и представа, а това тук бе реално.

Десетки, стотици, буквално хиляди нокти се протягаха от покрити с миазми и рани ръце, а самите крайници изскачаха от плътна черна стена, туптяща и ревяща. Плът, която лъщеше и абсолютно невъзможно се опитваше да докаже, че е жива, ала колкото и да се насилваше човек, можеше единствено да проумее това, че го преследва същински кошмар, не и нещо разумно.

Тварите запълваха всеки милиметър от коридора и се въргаляха към тях, досущ наплив от мръсна вода в тесен канал.

Джеръми се спъна.

Краката му се преплетоха, мигом загубили всякаква воля да продължат своя бяг.

Оттук нататък помнеше малко.

Със сигурност бе изкрещял, и то не като възрастен мъж, който никога не бе спал на светната лампа — дори като дете — и никога не бе се страхувал от торбалан под леглото, мъж, който бе достатъчно голям да изхранва и себе си, и семейство, изпищя досущ, като малко детенце. Дете, на което сякаш бяха прегазили крака и нямаха намерение да махнат двутонния автомобил от него. Като детенце, видяло чудовище от плът и кръв или по-скоро от черен смок и лигава ципа в килера.

Изпищя и изобщо не го интересуваше как е звучал.

Някакви ръце се върнаха за него и за миг започна да се дърпа от ужас, че съществата са го уловили и го придърпват към жужащите зъби и усти, които мляскаха, тракаха и изпускаха зловонията си.

Ала след миг разбра, че това са Сюзън и Дориан, които го изправят. После бяха хукнали отново напред. Нямаше как инак да бъде. Имаше бели петна в паметта, сякаш искаше да изтрие случилото се, но гумичката на разума е сбъркала в заличаването и е елиминирала няколкото секунди след това.

Сега четиримата бяха в локомотива. Джеръми и Сюзън лежаха върху вратата, по чиято обратна страна драскаха нокти и жужаха разкривени гласове.

Божичко, можеше да се закълне, че някои казват цели смислени думи.

— … пускхнете нииииииии…

— … Прохсто да хви хвитяяяя… И похълна…

— Те говорят ли? — попита Джеръми. Дориан се обърна към него и го изгледа с повдигната вежда.

— Виждам, лицето ти е кат’ тебешир. Явно се стресна в коридора, ама аз ви казвах, недейте да се обръщате, но ти не! Любопитко! Нищо, и това е качество.

— Дориан, те говореха ли!?

Трак-ка-так!