Мечове в града [Антология на съвременното българско фентъзи] [bg]

— Ще ми трябва помощ, братле — подхвана Налла още с появяването си.

— А, не, дума да не става. С тия касаплъци не се занимавам и ти много добре знаеш това.

— Тц, не такава помощ, идиот такъв. Трябва ми малко силица.

— Е нали постоянно повтаряш, че имаш магическа сила като за трима? — подкачих го аз.

— Да де, ама… Наскоро пак ме зарязаха — поредният лешояд си взе своето и аз, за да не превъртя, се разписах като луд. Изгони ме само преди месец, но за 30 дена съм написал повече разкази, отколкото за цяла година. Та малко съм ошушкан откъм магия, и ако нямаш нищо против…

— Какво да те правя… — въздъхнах аз. — Веднага ли?

— Ами дай веднага, че да не ми мине вдъхновението.

Той накара Кити да седне върху един стол в средата на кухнята, след което ме улови за ръката и прибели очи. Този номер винаги минава при него, не знам защо. Ето и сега — дриадата седеше безмълвно, леко уплашена, взирайки се с немигащ поглед в чисто белите му очни ябълки… е, така де, ефектно беше, няма как да си изкривя душата. Човек можеше да усети напрежението в стаята, без дори да се налага да е магьосник. Светлината помръкна, но дори и на мъждукането на голата крушка, която висеше от тавана, се виждаше как косата му — гарвановочерна по принцип и вързана на опашка на тила му — става снежнобяла като върховете на Огнената Планина в Азамант. Сгърчените му пръсти се извиха в странен жест, наподобяващ нокти на граблива птица, и се насочиха към главата на Кити — очевидно вече бе усетил точното място и се канеше да нанесе решаващ удар.

Косата на дриадата се разтвори на две, също както в онази хумористична случка с Мойсей в човешката библия. Нещо черно и гърчещо се заизлиза садистично бавно, със зловещо примляскване, от главата на девойката. Не за пръв път виждах как се прави Чувствоунищожител, но въпреки всичко потръпнах. Гледката бе ужасяваща. И тази лепкава гнус са нашите емоции? Това нещо ни караше да правим простотии заради жени, пари и власт? И по-лошото — нима същото такова нещо бе излязло и от мен?

Отстрани ми се стори, че Налла загуби търпение. Той изведнъж присви пръсти, сякаш грабливата птица, на която приличаше, стисва нокти, за да отнеме и последната частичка живот от плячката си. Гърчещото се черно нещо изпищя пронизително и изчезна с проплакване. Двамата със Симо рухнахме на пода, останали без сили. Дриадата не изглеждаше по-добре: от челото й се стичаха огромни капки пот, челюстта й бе стисната така здраво, че се изплаших дали не си е прехапала езика, а ръцете й бяха покрити с изпъкнала плетеница вени.