Мечове в града [Антология на съвременното българско фентъзи] [bg]

Вече нямаше тракане.

Не и влаково. Сега полята се огряваха в златно и той не искаше да заменя тази гледка за нищо на света. А за предългия си живот бе видял много. И пак изгревите бяха най-красивото.

Джеръми също вдигна поглед и с пресъхнали устни попита:

— Мъртви ли сме? — Очите му издаваха безкрайна умора.

— Не, синко, не.

— Но какво стана, онова… нещо… то, къде е…

— Нали ти казах, момче, това е най-странната вечер в живота ми.

— Значи дори ти не знаеш?

Дориан не отговори. Отвори вратата на локомотива и тя се строполи немощна и разнебитена в прахта долу. Разказвачът скочи в ширналото се поле — сигурно последното, преди да навлязат в града. Сетне започна да крачи навътре.

Джеръми пусна Сюзън и Емили, които също почваха да се отърсват от ужаса.

— Хей, Дориан! — викна подир него мъжа. — Хей, изчакай.

Ала той не чакаше, имаше работа за вършене.

— Какво става? Къде тръгваш!?

— Пази книгата! — отвърна му Дориан и напълно се загуби в двуметровите житни класове.

Джеръми се обърна на пръсти и в ъгъла на пода лежеше книгата, незасегната от нищо. Отиде дотам и я взе, сетне я притисна с една ръка към гърдите си, а с другата отново прегърна Сюзън и Емили. Момиченцето хлипаше.

Разказвачът вървеше през полето с бързи уверени крачки и си мислеше. Мислеше си за това, което не им бе казал, и то с право, това, което всъщност бе основата.

Всички тези същества бяха хора. Дори и като демони, пак бяха хора.

Защото дъгата не отваряше никакъв портал към друг свят, освен този, който е в главите им.

Този, който крие всичко лошо и зло, измислено или извършено някога от тях. И точно тази злоба ги превръщаше в тези неща…

В тези извращения на човешката душа.

Защото повечето хора бяха зли… и щяха да бъдат…

И това, което единствено можеше да ги спаси, бе искрената и независима любов.

Любов и жертвоготовност, които бяха ги спасили тази нощ.

Които бяха спрели онова същество да ги смаже и унищожи.

Любов, която се бе пренесла в пръстена в буркана и го бе превърнала в универсален взрив, който прочисти всичко.

Дориан бе доволен от наследниците на титлата „Разказвач“. Тези двамата, та дори и момиченцето Емили, можеха да бъдат много силни заедно, а книгата постепенно щеше да ги научи.

Сега той трябваше да продължи пътя си и да предотвратява и унищожава децата на Дъгата навсякъде из света.

Поне докато наследниците му не се обучат достатъчно добре.

Но дори той бе научил нещо ново тази нощ.

Няма нищо по-силно от това да обичаш и да бъдеш обичан в замяна. Нал’ тъй?