Отровни думи [bg]

Животът скоро щеше да я отведе далеч оттук. От мястото, където бе намерила себе си. Това стабилно селце бе останало непроменено с течение на годините, но помагаше на своите обитатели да се променят. Клара бе пристигнала тук веднага след завършването на колежа по изкуствата. Тогава преливаше от авангардни идеи, обличаше се в различни тонове сиво и виждаше света в черно-бяло. Беше толкова самоуверена. Но тук, в това забутано селце, бе открила цветовете. И нюансите. Видяла ги бе в съселяните си, които щедро ѝ позволиха да рисува вътрешния им свят. Да не ги изобразява като съвършени човешки същества, а като борещи се с живота мъже и жени, всеки със своите недостатъци. Изпълнени със страхове, неувереност и — поне в един случай — с мартини.

Те оставаха гордо изправени. В пущинака. Нейният пристан. Нейните борове.

Изведнъж изпита огромна благодарност към съседите си и към вдъхновението, което ѝ бе дало шанс да ги увековечи.

Притвори очи и се наслади на слънчевите лъчи, които огряваха лицето и.

— Добре ли сте? — попита я Фортен.

Клара отвори очи. Видя го окъпан в светлина, русата му коса сияеше с топли отблясъци, а на лицето му имаше търпелива топла усмивка.

— Знаете ли, може би не трябва да ви го казвам, но преди няколко години никой не искаше да погледне картините ми. Само ми се присмиваха. Беше жестоко. Почти се бях отказала.

— Повечето велики художници са преживели същото — увери я той нежно.

— Почти се провалих в Художествената академия. Не съм го казвала на много хора.

— Още една бира? — попита Габри, докато вземаше празната халба на Фортен.