Мозайка от убийства [bg]

Но това беше и къщата, в която беше умрял. Припомних си го в момента, в който излязох от колата. Едва преди четири дни той се беше хвърлил от кулата, която се издигаше в този момент над мен. Вдигнах глава, за да разгледам назъбения парапет на върха. Наистина не изглеждаше безопасно. Ако човек се наведе през ръба, независимо дали има склонност към самоубийство или не, като нищо можеше да се преобърне и да падне. Под кулата се простираха морави, покрити с неравни туфи трева. В романа на Иън Макюън „Неумолима любов“ има едно изключително добро описание на онова, което се случва с човешкото тяло, когато падне от голяма височина, и не ми беше никак трудно да си представя Конуей смачкан като кукла, с натрошени кости и крайници, които стърчат в неестествени посоки. Дали падането е било достатъчно, за да го убие на място, или беше останал да лежи в мъчителна агония, докато го беше открил някой друг? Може би някой домашен помощник — чистач или градинар — беше подал сигнала за станалото. Това не беше ли безсмислено? Беше се самоубил, за да избегне страданието, но в действителност може би беше понесъл ужасяващо страдание. Аз не бих го направила по този начин. Щях да си напълня топла вана и да си прережа вените. Или да скоча пред влака. И в двата случая, смъртта щеше да настъпи много по-сигурно.

Извадих айфона си и отстъпих назад от входа, за да снимам цялата къща. Не знаех защо точно го правя, но защо хората изобщо правят снимки в днешно време? Вече никога не ги поглеждаме. На идване бях минала с колата покрай един голям храсталак (който не беше споменат в книгата) и сега се върнах пеша до него, защото забелязах две следи от автомобилни гуми. Съвсем наскоро, когато тревата е била влажна, на това място зад храсталака е била паркирана кола. Снимах и следите от гуми; не защото означаваха нещо определено, а защото си казах, че трябва да го направя. После прибрах телефона обратно в джоба си и закрачих обратно към входната врата, а тя се отвори и на прага ме посрещна някакъв мъж. Не го познавах, но веднага се сетих кой е. Както споменах, преди Алан беше женен. Скоро след като излезе третата книга от поредицата за Атикус Тип, истината за самия Алан също излезе наяве. Той напусна семейството си заради един млад мъж на име Джеймс Тейлър — и като казвам „млад“, имам предвид, че той едва бе навършил двадесет години по времето, когато самият Алан беше на четиридесет и няколко и имаше син на дванадесет. Личният живот на Алан не ме засягаше, но все пак трябва да си призная, че изпитвах известно неудобство и притеснения за евентуалния ефект на всичко това върху продажбите на книгите му. Новината беше съобщена в много вестници, но за щастие годината вече беше 2009 и репортерите нямаха възможност да злобеят толкова, колкото им се искаше. Мелиса, бившата съпруга на Алан, се премести да живее в западната част на страната заедно със сина им. Двамата се споразумяха много бързо за развода. Точно тогава Алан купи имението „Аби Грейндж“.