Мозайка от убийства [bg]

— Съвсем не — отговори той. — Даже, ако имаш цигари, и аз ще изпуша една.

Подадох му пакета и двамата веднага се почувствахме като приятели. В последно време това е едно от малкото хубави неща в живота на пушачите. Всички сме част от едно малцинство, подложено на преследване. Пушачите общуват по-лесно помежду си. А в действителност и без това вече бях решила, че Джеймс Тейлър ми е симпатичен — беше като малко момче, останало съвсем само в тази голяма къща.

— Тук ли беше? — попитах го аз. — Когато Алан се самоуби?

— Не, слава Богу. В този момент кажи-речи се бяхме разделили. Аз бях в Лондон, на гости на едни приятели.

Загледах как изтръскваше пепелта от цигарата си в пепелника. Имаше много дълги, тънки пръсти. Ноктите му бяха мръсни.

— Обади ми се господин Кан — той беше адвокатът на Алан — и аз се върнах обратно късно в понеделник вечерта. По това време в къщата вече гъмжеше от полицаи. Всъщност именно господин Кан го е намерил, нали разбираш? Дошъл тук, за да остави някакви документи — може би такива, с които ме изключва от завещанието си или нещо подобно — и намерил Алан на моравата пред кулата. Признавам си, радвам се, че не съм бил на негово място. Не съм сигурен, че щях да издържа.

Той дръпна дълбоко от цигарата, която държеше скрита в шепата си, като войник от стар филм.

— Какво точно търсиш? — попита ме той.

Казах му истината. Обясних му, че Алан е предал последния си роман едва няколко дни, преди да умре, и че краят на ръкописа липсва. Попитах го дали вече е чел нещо от „Мозайка от убийства“, и в отговор Джеймс насмешливо изсумтя.

— Чел съм всички книги за Атикус Тип — отговори ми той.

— Нали знаеш, че участвам в тях?

— Не, не знаех — отговорих аз.

— О, да. Джеймс Фрейзър, глупавият русокос помощник — това съм аз.

Той отметна собствената си руса коса от очите, преди да продължи:

— Когато се запознах с Алан, той тъкмо се канеше да започне да пише „Нощен зов“. Това е четвъртата книга от поредицата. По това време Атикус Тип все още нямаше помощник. Работеше сам. Но след като двамата с Алан заживяхме заедно, той ми каза, че ще промени това положение, и ме вкара в книгите си.

— Но ти е променил името — казах аз.

— Промени много неща. Имам предвид, че като начало аз не съм завършил Оксфордския университет — макар че наистина работех като актьор, когато се запознахме. Това беше една от неговите малки шеги. Във всяка книга намираше начин да спомене, че Фрейзър е безработен, неуспял в живота или с провалена кариера — а освен това, разбира се, е невероятно тъп, — но Алан казваше, че всички помощници на главните герои-детективи са такива. Казваше, че единствената им роля е да направят така, че самият детектив да изглежда по-умен, и да отклоняват вниманието на читателя от истината. Правеше го съвсем нарочно — за да те насочва по погрешна следа. В действителност, когато чете книгите, човек може просто да не обръща внимание на нито едно от нещата, казани от Фрейзър. Така бяха написани.