Окото на света
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #1
- Год: 1998
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Окото на света». Краткое содержание книги:
И тръгнаха към конюшнята.
— Твърдоглав мъж — въздъхна отчаяно Моарейн. — Няма да ме послуша.
— Смятате ли, че тролоците могат да нахълтат тук да ни търсят? — попита Мат.
— Тролоци! — сряза го Моарейн. — Разбира се, че не! Има други неща, от които трябва да се боим, не на последно място как са ни намерили. Чезнещия няма да допусне, че сме останали тук, след като вече ни е намерил, но господин Фич се отнася твърде безгрижно към Мраколюбците. Представя си ги като някакви отрепки, които се крият в сенките, но Мраколюбци могат да се намерят в дюкяните и по улиците на всеки град, както и в най-висшите градски съвети. Мърдраалът може да ги изпрати, за да се опита да разбере какви са ни плановете.
Тръгнаха към конюшнята и Ранд попита Нинив:
— Значи все пак тръгваш с нас? — „Мин беше права.“
— Наистина ли имаше нещо тук долу? — попита го тя тихо. — Тя каза, че било… — Изведнъж Нинив млъкна и го изгледа.
— Чезнещ — отвърна й той. Изненада се, че можа да го произнесе толкова спокойно. — Нападна ме в коридора, а после дойде Лан.
— Може би наистина нещо ви преследва. Но аз дойдох, за да се уверя, че ще се върнете здрави и читави в Емондово поле, всички, и няма да ви оставя, докато това не стане. Няма да ви оставя сами с такива като нея.
В прозорците на конюшнята заиграха светлини. Ратаите вече оседлаваха конете.
— Мъч! — чу се гласът на ханджията. — Размърдай се!
Скоро тръгнаха. В този час на нощта улиците на Бейрлон бяха пусти. Само тук-там по някой смътен отблясък се прокрадваше през плътно затворените кепенци на прозорците. От време на време пролайваше куче. Никакъв друг звук не смущаваше нощния покой освен тропота на копитата и вятъра, свирещ по покривите. Ездачите потънаха в мълчание, всеки сгушен в наметалото си и вглъбен в собствените си мисли.
Стражникът ги поведе, както обикновено, а Моарейн и Егвийн го следваха плътно. Нинив яздеше близо до момичето, а останалите оформиха тила, скупчени плътно един до друг.
Пред Кемлинската порта Лан слезе от коня си и почука на вратата на малката тухлена постройка, прилепена към крепостната стена. Отвътре излезе сънен пазач. Когато Лан го заговори, сънливостта му изчезна и той изгледа Стражника и групата зад него.
— Искате да излезете? — възкликна тои. — Сега? Посред нощ? Вие сте луди!
— Освен ако няма някаква заповед от Управителя, която да ни забранява да го направим — обади се Моарейн.
— Не съвсем, госпожо — отвърна й пазачът и се взря свъсен към нея, опитвайки се да различи лицето й. — Но портите са затворени от залез до изгрев слънце. Никой не може да влиза в града освен през деня. Такава е заповедта. Но все едно, навън е пълно с вълци.
— Никой не може да влиза, но нищо не е казано за излизащите — заяви Моарейн, сякаш с това въпросът приключваше. — Виждате ли? Ние не искаме от вас да нарушавате заповедта на Управителя.
Лан пусна нещо в ръката на пазача и промърмори:
— Заради безпокойството.
— Е, тогава — изхъмка пазачът, погледна златната монета в шепата си и бързо я мушна в джоба си. — Май сте прави, заповедта не се отнася за напускащите. Почакайте малко. — Той пъхна главата си в прозорчето на ниската пристройка. — Арин! Дар! Елате да ми помогнете да отворим.
Изведнъж откъм тъмната улица се чу хладен глас:
— Какво е това? Не е ли заповядано тези врати да стоят затворени до изгрев слънце?
Петима мъже изникнаха на светлината, струяща през прозорчето на караулката. Качулките прикриваха лицата им, но златните слънца на лявата им гръд недвусмислено издаваше кои са. Мат измърмори нещо под носа си.
— Това не е ваша работа — отвърна им войнствено пазачът. Белите качулки се извърнаха към него и той продължи малко покротко: — Тук Чедата нямат власт. Управителят…
— Чедата на Светлината — заговори спокойно първият Бял плащ — имат власт навсякъде, където хората вървят в Светлината. — После се обърна към Лан и се взря в лицето му.
Стражникът не помръдна. Всъщност изглеждаше съвсем отпуснат. Много малко хора можеха да изглеждат толкова спокойни пред Чедата. Белият плащ заговори отново, тонът му беше изпълнен с подозрителност:
— Що за хора са тези, които искат да напуснат градските стени в такова време, посред нощ? При толкова вълци отвън и онази твар на Тъмния, дето лети над града? — Той мерна с очи завързаната през челото на Лан кожена лента, която придържаше дългата му коса. — Северняк си, нали?
Ранд се приведе боязливо в седлото си. Драгхар! Сигурно беше това, освен ако мъжът не беше нарекъл твар на Тъмния нещо, за което той нямаше представа. След Чезнещия можеше да очаква появата на драгхар, но в момента нямаше време да мисли и за това. Стори му се, че позна гласа на Белия плащ.