Окото на света

— Къде са другите? Знам, че са тук. Говори, момче, и ще те оставя да живееш.

Гърбът на Ранд опря в стената. Нямаше накъде да отстъпва. Гледаше безпомощно как мърдраалът пристъпва към него.

— Говори, казах, или…

Някъде над тях, откъм стълбището, се чу бърз тропот на ботуши. Мърдраалът млъкна и се извърна. Мъртвият му плащ висеше във въздуха. В мъртвешки бялата му ръка се появи меч, острието беше черно като плаща му. Светлината в коридора сякаш помръкна. Тропотът на ботушите стана по-силен и Чезнещият отново се извърна към Ранд, толкова гъвкаво, сякаш беше без кости. Черното острие се вдигна, тънките устни се извиха и се озъбиха.

Разтреперан, Ранд разбра, че ще умре. Тъмната като среднощен мрак стомана просветна към главата му… и спря.

— Ти принадлежиш на Великия властелин на Мрака. — Хрипливият възглас отекна като стържене на нокти по каменна плоча. — Ти си негов.

Чезнещият се завъртя като черна сянка и се понесе по коридора все по-далеч от Ранд. Сенките в дъното на коридора се протегнаха да го поемат и той се стопи в тях.

Лан скочи от няколкото последни стъпала, вдигнал меча си.

— Чезнещ — изпъшка момъкът. — Това беше… — Изведнъж се сети за меча си. Изправен пред мърдраала, съвсем беше забравил за него. Сега опипа с пръсти знака на чаплата, въпреки че вече беше късно. — Избяга натам!

Лан му кимна разсеяно. Изглежда, се вслушваше в нещо друго.

— Да, отива си. Изчезва. Вече е късно да го преследвам. Тръгваме веднага, овчарю.

Още ботуши изтопуркаха по стълбите и дойдоха Мат, Перин и Том, натоварени с одеяла и дисаги.

— Тръгваме ли? — попита Ранд. — Сега? През нощта?

— Искаш да почакаш Получовекът да се върне ли, овчарю? — попита нетърпеливо Стражникът. — Или половин дузина от тях? Сега той вече знае къде сме.

— Аз също ще дойда с вас — каза Том на Стражника. — Стига да не възразявате. Твърде много хора видяха, че пристигнах с вас. Боя се, че до утре този град ще стане неподходящо място за човек, известен като ваш приятел.

— Ако желаеш, можеш да тръгнеш с нас или да запрашиш към Шайол Гул, веселчуне. Все ми е едно. — Ножницата на Лан изтрещя от силата, с която той прибра меча си.

Дойде един от конярите, после се появи Моарейн заедно с господин Фич, а зад тях Егвийн. И Нинив също. Егвийн изглеждаше изплашена, а лицето на Премъдрата се беше вкаменило от гняв.

— Чуй ме добре — говореше Моарейн на ханджията. — Тази сутрин със сигурност ще си имаш неприятности. Мраколюбци, може би, може да се окаже и по-лошо. Когато се случи, веднага им кажи, че сме си заминали. Не оказвай никаква съпротива. Каквито и да са, просто им кажи, че сме си заминали през нощта и те не би трябвало да те безпокоят повече. Те гонят нас.

— Вие за мен не се притеснявайте — отвърна й безгрижно господин Фич. — Ни най-малко. Да дойде само някой да ми създава неприятности заради мои гости… е, ще ги изхвърлим с момците като едното нищо. Като едното нищо. И няма и думичка да чуят от мен, нито накъде сте тръгнали, нито кога, нито дали изобщо сте били тук. А сега трябва да видя какво става с конете ви. Нито дума няма да чуят за вас. Нито думичка!