Кралят на мургите
- Автор: Эддингс Дэвид
- Серия: the malloreon #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Здравка Евтимова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кралят на мургите». Краткое содержание книги:
Вратата на задните стълби се отвори и излязоха Силк и брат му. Въпреки че обикновено Гарион беше първи на палубата, той забеляза, че рано или късно през деня всички излизат да се поразходят веднъж или два пъти в ободряващия солен въздух.
Двамата дребни мъже тръгнаха по гладката мокра палуба. И двамата не изглеждаха особено добре.
— Напредваме ли? — попита Силк. Лицето му беше бледо, а ръцете му забележимо трепереха.
— Доста бавно — промърмори Белгарат. — Вие двамата май се успахте, а?
— Мисля, че трябваше да поспим дори повече — отговори Ургит скръбно. — Нещо ме щрака в лявото око. — Той се потеше обилно, а кожата му имаше бледозелен оттенък. — Чувствам се абсолютно ужасно — заяви той. — Защо не ме предупреди за това, Келдар?
— Исках да те изненадам.
— Винаги ли е така на следващата сутрин?
— Обикновено — призна Силк. — Понякога е и по-лошо.
— По-лошо? Как е възможно изобщо да стане по-лошо? Извинете ме. — Ургит хукна към парапета, наведе се над него и започна шумно да повръща.
— Не му понася, нали? — отбеляза Белгарат спокойно.
— Неопитност — обясни Силк.
— Наистина ще умра — каза Ургит омаломощено и изтри устата си с трепереща ръка. — Защо ме остави да пия толкова много?
— Това е решение, което всеки трябва да направи сам — отвърна му Силк.
— Изглеждаше, че се забавляваш — добави Гарион.
— Наистина не си спомням. Губят ми се няколко часа. Какво съм правил?
— Пя.
— Да пея? Аз? — Ургит се свлече на една пейка и стисна главата си с треперещите си ръце. — О, богове!
Прала също излезе на палубата. Беше облечена в черно палто и се усмихваше самодоволно. Носеше две халби.
— Добро утро — каза тя бодро на двамата страдащи мъже. — Лейди Поулгара каза, че трябва да изпиете това.
— Какво е то? — подозрително попита Ургит.
— Не съм сигурна, ваше величество. Тя и нийсанецът го приготвиха.
— Дано да е отрова — каза той с надежда. — Наистина ми се ще да умра бързо и всичко това да приключи. — Той хвана халбата и шумно я изпи до дъно. Веднага след това потрепери, а лицето му стана смъртно бледо. В очите му се изписа истински ужас. — Това е отвратително! — задъха се той.
Силк го погледна внимателно, а после взе другата халба и я изля във водата.
— Защо не я изпи? — попита обвиняващо Ургит.
— Няма начин. Понякога Поулгара има особено чувство за хумор. Не искам да рискувам, докато не видя колко риби ще изплуват на повърхността.
— Как се чувствате тази сутрин, ваше величество? — попита Прала измъчения Ургит с лукаво съчувствие.
— Гади ми се.
— Вината си е ваша.
— Моля те, недей.
Тя му се усмихна сладко.
— Това те забавлява, нали? — обвини я той.
— Е, да, ваше величество — отговори тя и леко вирна глава. — В интерес на истината, това ме забавлява.
После взе двете халби и тръгна към каютата.
— Всички ли са такива? — попита Ургит нещастно. — Толкова жестоки?
— Жените ли? — сви рамене Белгарат. — Разбира се. Това е в кръвта им.
Малко по-късно Силк и Белгарат също се оттеглиха в каютите, за да потърсят убежище от дъжда. Гарион подозираше, че ще потърсят и нещо друго, с което да отблъснат студа. Ургит седеше нещастен на една мокра пейка и стискаше главата си. Гарион крачеше навъсено по палубата.
— Белгарион — жално каза мургският крал, — трябва ли да тропаш толкова силно с крака?
Гарион му се усмихна развеселено и каза:
— Силк наистина е трябвало да те предупреди за това.
— Защо го наричат Силк?
— Това е прякор, даден му от неговите колеги от драснианското разузнаване.
— Защо един член на драснианското кралско семейство би искал да стане шпионин?
— Това е тяхната национална индустрия.
— Той наистина ли е толкова добър?
— Може би най-добрият.
Лицето на Ургит определено беше позеленяло.
— Това е ужасно! — изохка той. — Не знам дали е от виното, или от морската болест. Чудя се дали ще се почувствам по-добре, ако си натопя главата в кофа с вода.
— Само ако я държиш достатъчно дълго вътре.
— Това е идея. — Ургит подаде глава над парапета и дъждът започна да се стича по лицето му. — Белгарион — каза той накрая, — къде греша?
— Пи малко повече.
— Не говоря за това. Къде греша като крал, имам предвид?
Гарион се вгледа в него. Ургит очевидно беше отчаян и симпатията, която беше почувствал към негов Рак Урга, отново се пробуди. Гарион най-накрая призна пред себе си, че харесва този човек. Той пое дълбоко дъх и седна до страдащия Ургит.
— Вече знаеш една част — каза той. — Оставяш хората да се отнасят зле с теб.
— Това е, защото се страхувам, Белгарион. Когато бях малък, им позволявах това, защото иначе щяха да ме убият. Предполагам, че вече ми е навик.