Кралят на мургите
- Автор: Эддингс Дэвид
- Серия: the malloreon #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Здравка Евтимова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кралят на мургите». Краткое содержание книги:
Силк потрепера.
— На палубата стана доста хладно — каза той. — Защо не слезем долу да си поделим едно шише ароматно вино?
— Аз не пия, Келдар.
— Сериозно? — Силк беше смаян.
— Трябва да съм нащрек. Човек, който си е заврял главата в бъчва, вино, няма да забележи, ако някой се промъкне зад него с нож, нали?
— С мен си в безопасност, братко.
— Не съм в безопасност с никого, Келдар — особено с брат. Нищо лично, нали разбираш, но това е последица от неспокойното ми детство.
— Добре — каза Силк приятелски. — Нека слезем, пък ти можеш да ме гледаш как пия. Много съм добър.
— Мога да си представя. Ти си алорн все пак.
— Ти също, братко — засмя се Силк. — Ти също. Ела да те запозная със забавлението, което идва с наследството ти.
Гарион за малко щеше да ги последва, но в този момент Белгарат излезе на палубата, като се протягаше и прозяваше.
— Поул още ли спи? — попита той Гарион.
Гарион кимна.
— Говорих с Дурник преди малко. Каза, че била много уморена след това, което направи вчера.
Белгарат се намръщи.
— Не би трябвало да е уморена чак толкова. Ще призная, че беше грандиозно, но не и изтощително.
— Не мисля, че това е такъв вид изтощение, дядо. Дурник каза, че почти през цялата нощ е била неспокойна.
Старият мъж почеса брадата си.
— О — каза той, — понякога забравям факта, че Поул е жена. Изглежда, тя не може да обръща гръб на нещата и понякога състраданието и взема връх.
— Това не е задължително лоша черта, дядо.
— Не и за жена може би.
— Май се сещам за нещо, което се случи веднъж в мочурищата — каза Гарион. — Ти тогава не си ли направи труда да помогнеш на Вордай — малко или повече от състрадание?
Белгарат се огледа виновно.
— Мисля, че се разбрахме да не споменаваш това.
— Знаеш ли, дядо? — рече Гарион с усмивка. — Ти си мошеник. Преструваш се, че си студен като лед и твърд като камък, но всъщност имаш същите емоции като на обикновените хора.
— Моля те, Гарион, не говори много за това.
— Притесняваш ли се да бъдеш човек?
— Не много, но в крайна сметка трябва да поддържам репутацията си.
Късно следобед бреговата линия стана още по-нащърбена, а вълните продължаваха да се разбиват и гърмят в скалите. Силк и Ургит излязоха на палубата и Гарион забеляза, че и двамата ходят малко несигурно.
— Здрасти, Белгарион — каза Ургит сърдечно. — Искаш ли да се присъединиш към нас? Келдар и аз решихме, че искаме да попеем.
— Не, благодаря — отговори внимателно Гарион. — Не пея много хубаво.
— Няма значение, приятел. Въобще няма значение. Аз самият може да не съм много добър. Не мога да кажа със сигурност, защото и една нота не съм изпял през целия си живот. — Изведнъж той се закикоти. — Има много неща, които не съм правил никога, и мисля, че е време да опитам поне някои.
Се’Недра и Прала също излязоха на палубата. Вместо нормалното си черно облекло Прала носеше прекрасна бледорозова рокля, а черната й коса беше хваната на тила в сложен венец.
— Уважаеми дами — поздрави ги Ургит с официален поклон, развален мъничко от несигурно залитане.
— Внимавай — каза Силк и го хвана за лакътя. — Не искам да ходя на риболов за теб.
— Знаеш ли какво, Келдар? — Ургит мигаше като кукумявка. — Не мисля, че някога съм се чувствал толкова добре. — Той погледна Се’Недра и тъмнокосата Прала. — Знаеш ли и нещо друго? Тези двете са ужасно красиви. Мислиш ли, че ще поискат да попеят с нас?
— Можем да ги попитаме.
— Давай.
Двамата се спуснаха към Се’Недра и мургската й придружителка и започнаха да ги умоляват да се присъединят към песента им. Прала се смееше на мургския крал, който се люшкаше не само поради люлеенето на кораба.
— Мисля, че и двамата сте пияни — заяви тя.
— Пияни ли сме? — попита Ургит Силк и пак залитна.
— Определено се надявам да е така — отговори Силк. — Ако не сме, значи просто сме похабили хубавото вино.
— Значи сме пияни. След като вече изяснихме това, какво ще изпеем?
— Алорни! — въздъхна Се’Недра и очите й се обърнаха към небето.
На следващата сутрин валеше. Хладен дъжд свистеше по водата и се стичаше на тежки капки по насмолените въжета на такелажа. Поулгара дойде да закусва с тях в голямата каюта на кърмата. Беше тиха и умислена. Велвет бодро оглеждаше помещението. Здраво конструирани прозорци наместо странични отвори се простираха напряко на задната част на кораба, дебели греди поддържаха тавана, който всъщност беше палубата отгоре. Тя погледна остро двата незаети стола и попита:
— Какво стана с принц Келдар и своенравния му брат?
— Вчера се застояха малко повече над чашите с вино — отговори Се’Недра с малко злобна усмивка. — Вероятно се чувстват малко деликатно тази сутрин.