Кралят на мургите
- Автор: Эддингс Дэвид
- Серия: the malloreon #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Здравка Евтимова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кралят на мургите». Краткое содержание книги:
— Тя е много уморена — каза Дурник изтощено. Собственото му изпито лице ясно показваше, че той самият едва ли е спал. — Цяла нощ се мяташе и заспа чак призори. Това, което трябваше да направи, беше ужасно.
— Говори ли с теб за него?
— Малко. Демонът трябвало да бъде изпратен там, откъдето е дошъл. В противен случай щял да посее ужас и смърт из целия свят. След като Чабат го е призовала, той е можел да я използва за вход към този свят по всяко време. Затова и Чабат трябваше да замине с него — да затвори този вход.
— Откъде точно идват те — демоните имам предвид?
— Не каза много за това, но останах с впечатлението, че е по-добре да не знам.
— Сега спи ли?
Дурник кимна и каза:
— Отивам да говоря с готвача на кораба. Искам да има топла храна за нея, когато се събуди.
— Хубаво е и ти да поспиш малко.
— Може би. Извини ме, Гарион. Не искам да бъда далеч от нея твърде дълго — просто в случай, че се събуди и се нуждае от мен. — Той тръгна към корабната кухня.
Гарион се огледа. Мургските моряци работеха, а в погледите им се четеше страхопочитание. Това, което се бе случило миналия следобед, беше изтрило всички следи от грубата арогантност, характерна за мургите. Сега всички те хвърляха уплашени погледи към пътниците и сякаш очакваха всеки момент някой от тях да се превърне в човекоядец или морско чудовище.
Силк и Ургит също излязоха на палубата, застанаха до парапета близо до кърмата и разсеяно загледаха разпенената диря, която корабът оставяше по тъмнозелените вълни, и белокрилите чайки, които кряскаха и се носеха из въздуха.
— Негостоприемно място — отбеляза Силк и загледа голите скали, издигащи се от морето. Дребният драснианец се беше отказал от овехтялата дреха, която носеше за пътуване, и сега беше с обикновен сив жакет без никаква украса.
Ургит изсумтя мрачно, после хвърли разсеяно две-три парчета корав хляб в дирята на кораба и загледа без интерес как крякащите чайки зад кораба се спуснаха надолу и започнаха да се борят за тях.
— Келдар — каза той, — тя непрекъснато ли го прави?
— Коя?
— Поулгара. — Ургит потрепера. — Заличава ли всеки, който не й харесва?
— Не — отговори Силк. — Поулгара не прави това, останалите също не го правят. Не е позволено.
— Извини ме, Келдар. Позволено или не, но много добре знам какво видях вчера.
— Разговарях с Белгарат за това — рече Силк — и той ми обясни. Чабат и демонът всъщност не са били унищожени. Те просто са били изпратени там, откъдето е дошъл демонът, а той трябваше да бъде върнат обратно на всяка цена. За съжаление Чабат трябваше да си отиде с него.
— За съжаление? Въобще не й съчувствам чак толкова.
— Не мисля, че разбираш, Ургит. Да убиеш някого е едно, а да унищожиш душата му е съвсем друго. Това прави Поулгара нещастна. Тя беше принудена да обрече Чабат на вечни мъки и ужас. Това е най-гадното нещо, което някой може да е принуден да направи.
— Кой беше онзи, който излезе с нея от водата?
— Алдур.
— Шегуваш се!
— Напротив. Виждал съм го и друг път. Това беше Алдур.
— Бог? И какво правеше там?
— Трябваше да е там — сви рамене Силк. — Колкото и да е силен един човек, той не може да се изправи срещу демон без помощ. Когато магьосниците от Мориндим призовават демон, те винаги са много внимателни и го ограничават много строго. Чабат беше пуснала нейния без никакви ограничения. Само един бог би могъл да се справи с демон, който има такава свобода. И тъй като боговете действат чрез нас, Поулгара също трябваше да участва. Много сложна ситуация.
Ургит потрепера.
— Не мисля, че ще успея да разбера всичко това.
Те стояха един до друг, облегнати на парапета, и гледаха как дългите вълни на Голямото западно море се разбиват в голите скали. Гарион ги наблюдаваше и се чудеше как е възможно никой да не забелязва приликата между тях. Въпреки че не бяха съвсем еднакви, чертите им толкова си приличаха, че не можеше да има съмнение в това, че са братя.
— Келдар — каза Ургит накрая, — как изглеждаше всъщност баща ни?
— По-висок от нас — отговори Силк — И много красив. Косата му беше сива като желязо, а носът, който сме наследили и двамата, го правеше да прилича повече на орел, отколкото на плъх.
— Ние малко приличаме на гризачи, нали? — съгласи се Ургит с усмивка. — Но нямах предвид това. Какъв беше всъщност?
— Изискан. Имаше изящни маниери, беше много възпитан и учтив. Никога не го чух да използва груби думи. — Лицето на Силк беше меланхолично.
— Но е бил и измамник нали?