Кралят на мургите
- Автор: Эддингс Дэвид
- Серия: the malloreon #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Здравка Евтимова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кралят на мургите». Краткое содержание книги:
— Ще повярваш ли, че и пяха? — каза Прала.
— Чух нещо. — каза Велвет — Какво стана?
Прала се засмя.
— Подплашиха чайките. Никога не бях чувала толкова ужасни крясъци.
Поулгара и Дурник тихо разговаряха на другия край на масата.
— Чувствам се отлично, Дурник — увери го тя. — Можеш да вървиш.
— Не искам да те оставям сама, Поул.
— Няма да съм сама. Се’Недра, Прала и Лизел ще са с мен. Ако сега не разбереш, ще се чудиш цял живот и винаги ще съжаляваш, че си пропуснал тази възможност.
— Ами щом си сигурна, Поул…
— Сигурна съм, скъпи — каза тя, после положи с обич ръката си върху неговата и го целуна по бузата.
След закуска Гарион навлече едно наметало и излезе на палубата. Погледа невиждащо дъжда няколко минути и се обърна, когато вратата към стълбите зад него се отвори. Дурник и Тот излязоха с въдици в ръце.
— Логично е, Тот — казваше Дурник. — В толкова много вода все трябва да има риба.
Тот кимна и направи странен жест — разпери ръце, като че ли измерваше нещо.
— Не те разбирам.
Тот повтори жеста.
— О, сигурен съм, че няма да са чак толкова големи — не се съгласи ковачът. — Рибите не стават толкова големи, нали?
Тот закима усилено.
— Не че се съмнявам в теб, но ще трябва да видя това със собствените си очи.
Тот сви рамене.
— Много красива утрин, нали, Гарион? — каза Дурник и се усмихна на капещото небе. После изкачи трите стъпала към задната палуба, кимна приятелски на кормчията и заметна стръвта в разпенената диря на кораба.
— Мисля, че ще ни трябва някаква тежест, за да задържа връвта надолу — каза той на Тот.
Великанът се усмихна и кимна.
— Силк и Ургит успяха ли вече да станат? — извика им Гарион.
— А? — отговори Дурник. Очите му бяха насочени съсредоточено към ярко оцветената стръв, която подскачаше далеч във вълните.
— Питах дали Силк и брат му вече са станали?
— О, мисля, че ги чух да се размърдват. Тот, определено ще имаме нужда от нещо, което да натежи на въдиците.
Точно тогава на палубата излезе Белгарат със своето овехтяло палто и погледна кисело дъжда и полускрития бряг. Гарион отиде при него.
— Колко време мислиш, че ще ни отнеме да стигнем до Веркат, дядо? — попита той.
— Две седмици — отговори старият мъж. — Ако времето не се развали. Ние сме много далеч на юг, а и сме в сезона на бурите.
— Но има и по-бърз начин, нали? — предложи Гарион.
— Какво искаше да кажеш?
— Спомняш ли си как стигнахме от Ярвиксхолм до Рива? Не можем ли аз и ти да направим пак така? Другите могат да ни настигнат и по-късно.
— Не мисля, че би трябвало. Смятам, че те трябва да са с нас, когато настигнем Зандрамас.
Гарион гневно удари с юмрук по парапета.
— Би трябвало! — избухна той. — Не ми пука какво би трябвало. Искам си сина. До гуша ми дойде да се опитвам да следвам всички хитри дребни увъртания на Пророчеството. Какво ще стане, ако просто не му обръщаме внимание и се заемем направо с проблема?
Белгарат спокойно гледаше ръждивите на цвят скали, полускрити от сивия ръмеж.
— Аз самият съм опитвал това няколко пъти — призна той, — но никога не се получаваше и обикновено дори ме връщаше още по-назад. Знам, че си нетърпелив, Гарион. Понякога е трудно да приемеш идеята, че да следваш Пророчеството е наистина най-бързият начин да отидеш там, където искаш, но това е единственият начин, по който изглежда, че става. — Той сложи ръка върху рамото на Гарион. — Това е като да копаеш кладенец. Водата е на дъното, но ти трябва да започнеш отгоре. Не мисля, че някой някога е успял да изкопае кладенец от дъното нагоре.
— Това какво общо има, дядо? Не виждам никаква връзка.
— Може и да видиш, ако помислиш малко.
Дурник се приближи тичешком. Очите му бяха разширени от удивление, а ръцете му трепереха.
— Какво има? — попита го Белгарат.
— Това беше най-голямата риба, която съм виждал! — извика ковачът. — Беше голяма колкото кон!
— И я изпусна, нали?
— Скъса на второто подскачане. — Гласът на Дурник беше изпълнен с особена гордост. — Беше красива, Белгарат. Излезе от водата така, сякаш току-що е била изстреляна от катапулт, и всъщност направо вървеше по вълните на опашката си. Страхотна риба!
— Какво ще правиш сега?
— Ще я хвана, разбира се, но ще ми трябва по-здрава връв — може би дори въже. Каква риба! Извинете ме.
Той забърза към носа на кораба да говори с капитана за някакво въже. Белгарат се усмихна и каза:
— Обичам този човек, Гарион. Наистина го обичам.