Братството на камъка
- Автор: Морел Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Татяна Виронова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Братството на камъка». Краткое содержание книги:
Трудностите се увеличаваха. Дали Майк не го чакаше в другия край на тезгяха, готов за нападение? Или беше точно насреща, залепен за стената и щеше да се хвърли върху него веднага щом усетеше, че вниманието му е ангажирано със заобикалянето на масата?
Дру трескаво обмисляше ситуацията като се стараеше да мине покрай препятствието. Представяше си как Майк се окуражаваше в това време. „Хей, Дру, все едно че сме в Колорадо, вечните съперници. Толкова много си приличахме, че всеки се чудеше кой кого превъзхожда, нали? Така и никога не разрешихме този въпрос. Или поне не в моя полза. Защото висшестоящите прецениха, че ти си по-добрият. В противен случай нямаше да ме изберат за твой дубльор, вместо да бъде обратното. Ти беше звездата, аз бях в сянката ти — едно нищо, едно лайно. Но аз те надживях. Предполагаше се, че си мъртъв. Аз трябваше да заема мястото ти. Аз се превърнах в Дру и това много ми допадаше. Нямам намерение да си сменям мястото. Не искам да бъда вечният втори. Този път ще направя всичко, за да те видя завинаги мъртъв“.
Изопнат като струна, Дру заобикаляше тезгяха, напредвайки милиметър по милиметър в мрака. Най-трудно беше да премине между края на плота и стената, защото би бил уязвим за нападение. Напрегна сетивата си, за да може да долови и най-малкия звук или трепване в застоялия тежък въздух.
Направи леко движение с лявата си ръка напред, където би трябвало да минава стената. Искаше Майк да долови слабия полъх и да го предизвика преждевременно да излезе иззад ъгъла на тезгяха, ако е там. Но никой не го нападна. Дру се придвижи по-близо до стената като държеше пистолета си готов за стрелба. Ако Майк наистина се криеше там и го нападнеше, той незабавно щеше да стреля.
Това не се случи. Мислено си отдъхна и облекчено опря отново гръб в стената. Без да предприема нищо, събираше нови сили и обмисляше бъдещите си действия.
„Дисциплина, търпение — само с тяхна помощ можеш да спечелиш тази игра“ — казваше им на времето Ханк. — „Едно неразумно движение, един невнимателен жест и си мъртъв. Не трябва да мислиш за бъдещето, за това колко добре ще се почувстваш, когато излезеш от стаята и хубавичко си починеш. Трябва да се съсредоточиш само върху настоящия момент, защото докато се пренасяш някъде, противникът ти е там в момента и със сигурност никога няма да доживееш до това бъдеще, приятелче. Директно си заминаваш.“
Дру продължи да се придвижва наляво покрай стената. Използваше стъпалото, крака и хълбока си, за да проверява за препятствия, както и при предишния преход. Стискаше маузера в дясната си ръка, а с лявата опипваше пред себе си, като че ли прегръщаше мрака. Стъпалото му попадна върху някакъв предмет вляво. Почувства го още преди да го е докоснал с крак. Беше нещо дървено, издадено на около четиридесет сантиметра напред. Провери го с лявата си ръка. Гредата стигаше до тавана. Напипа някаква студена метална повърхност с кръгла форма. Беше обвита със скъсана на места хартия. Миризмата на терпентин беше доста силна. Кутия с боя, може би. Да, най-вероятно. Рафтовете стигат до тавана и по тях бяха наредени бои. Продължи наляво. Придържаше се с гръб към тях и ги използваше за защита вместо стената.
Беше напреднал не повече от три-три и половина метра за около четиридесет минути, а може да му беше отнело и по-дълго. Едва ли можеше да се разбере. Човек губеше реална представа за времето в тази черна стая, където то се измерваше с мъчително забавените движения. Всяка секунда ти се струва цяла вечност, наситена с ужас.
Като сдържаше дишането си, стигна до края на рафтовете, протегна ръка и напипа друга стена. Започна да опипва ъгъла.
Изведнъж нещо изфуча и се удари в рафтчетата отдясно. Предметът издрънча и падна на пода. Дру рязко се извъртя. Сърцето му биеше до пръсване, но той се овладя и не издаде нито звук. Приклекна ниско по навик, както го бяха учили. Насочи маузера си, опрял гръб в ъгъла. Мигновено зае отбранителна позиция, още преди предметът да е паднал на земята.
Може би Майк бе решил да го нападне. Това беше една от тактиките на Ханк Далтън — да стреснеш противника си като хвърлиш нещо. Възползвай се от мигновеното объркване, което ще предизвика трясъкът. Нападни.
Тишината отново се възцари в стаята, отново никъде нищо не потрепваше. Никакъв удар, никакво нападение. Дру напрегнато се ослушваше, стомахът му беше свит на топка, нервите опънати до краен предел.
Отново нищо не се случи.
Опита се да изчисли откъде бе хвърлен предметът. Не стигна доникъде. Но поне знаеше със сигурност, че Майк е вътре и не се е измъкнал от друг изход. И което бе още по-сигурно — един от двамата щеше да намери смъртта си в тази стая. Тревожеше го още нещо — защо Майк не го нападна? Трескаво прехвърляше възможните отговори през ума си.