Братството на камъка
- Автор: Морел Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Татяна Виронова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Братството на камъка». Краткое содержание книги:
Почувства въздушната струя от хвърления предмет, който префуча само на няколко сантиметра от главата му и се удари в стената, от която Дру току-що се беше отделил. Майк беше там. В отсрещния ъгъл. Дру се придвижи още няколко крачки към него.
Поредният предмет раздвижи въздуха над главата му и се разби в стената зад Дру. Той пристъпи отново напред.
Всичко стана за секунди. Дру почувства някакво препятствие точно пред себе си. Дори не беше нужно да го пипа. „Ако изостриш сетивата си до краен предел, ще усетиш вибрациите, които излъчва предметът“ — беше ги учил Ханк.
Човешко тяло.
Майк не само външно приличаше на Дру. Не само учителят им бе един и същ. Майк мислеше като Дру. Явно и той бе обмислял как да победи противника си, обучен като самия него по правилата на Ханк Далтън. В крайна сметка Майк също бе решил да ги наруши.
Изведнъж Дру и неговият двойник се впиха един в друг. Изненадата бе огромна. Извиха се наляво, после надясно. Вече нямаше нужда да се притеснява, че ще вдигне шум. Дру си пое дълбоко въздух, чувствайки голяма нужда от кислород, като се опитваше да събори мъжа, който се бе вкопчил в него. Изстена от удара с коляно в бедрото си, който за малко не улучи тестисите му. Отскочи назад, но се блъсна в острия ъгъл на тезгяха, който прониза бъбрека му.
— Майк…
С левия си юмрук удари Майк в слънчевия възел. Противникът му изстена.
— За бога, Майк, чуй ме… — Дру едва си пое въздух от едно кроше във врата. — Трябва да поговорим!
Но когато внезапно — о, Боже — една отвертка се заби в лявото рамо на Дру, той разбра, че Майк е решил да победи на всяка цена.
Дру нямаше избор. Отблъсна Майк, натисна спусъка на маузера и стреля. И още веднъж. Изпразни пълнителя. Ушите му писнаха от продължителните гърмежи, очите му засмъдяха от дима. Ударите, които бе получил, не му попречиха да стреля на месо. До ноздрите му достигна задушлива миризма на бездимен барут, прегорен плат и опърлена плът.
Беше изпратил двойника си в Ада.
Усети топли, солени пръски по устните си. По пръстения под се стичаше кръв. Майк с последни усилия се нахвърли върху него, все още решен да спечели двубоя. Но това беше последно конвулсивно движение преди смъртта. Двамата мъже за миг сякаш се прегърнаха.
Майк бавно се свлече на пода. Провисналата му челюст се повлачи по гръдния кош, после по стомаха, слабините и колената на Дру.
— Защо не пожела да ме изслушаш? — прошепна Дру, въпреки че му се искаше да изкрещи. Щеше да го направи, ако не беше проклетият самоконтрол, който го възпря.
— Трябваше да ме изслушаш. Исках само да науча за кого работиш. Проклет глупак… Щеше да си жив сега. Накрая можеше да станем и приятели, вместо…
Съперници? Двойници?
Янус. Беше убил Янус, но човекът, с когото се свързваше това име, бе още жив.
Безсмислието на тази смърт го вбеси. Идеше му да ритне трупа на Майк от безсилен яд, да му разбие зъбите, да му размаже носа.
— Проклет глупак…
Но направи съвсем друго. Коленичи на пода в мрака. От очите му закапаха сълзи. Започна да се моли за спасението на душата на Майк.
И за своята.
Дру бе загубил всякаква представа за времето в черната стая. Когато излезе оттам, премигна от изненада. Нощта бе минала. Изгряваше студеното октомврийско слънце. Уличните лампи бяха угасени, апартаментите тихи. Някъде наблизо се долавяше само къткането на пилетата. Очевидно хората, които живееха там, или не бяха чули изстрелите, или се бяха направили, че нищо не са чули, за да не си създават главоболия. Дру отново премина през лабиринта от коридори, пасажи и тунели и стигна до тясната уличка, на която се намираше стената без прозорци — точно там, където сякаш преди цяла вечност бе излязъл иззад струпаните дъски и се бе изправил срещу двойника си.
С носната си кърпа бе изтрил следите от кръв по лицето и ръцете си. След това я бе използвал като тампон, за да спре кръвотечението от рамото си, където Майк го бе пробол с отвертката. Бе сгънал и преметнал отгоре палтото си, за да скрие раната и кървавите петна по него. Тези предпазни мерки се оказаха излишни. Беше толкова рано, че не срещна жив човек.
Рамото го болеше, беше му студено и тъжно. С ключа, който бе намерил у Майк, отвори вратата на апартамента му. Не вярваше да има алармена система, защото Майк спокойно бе извадил ключа и тъкмо се канеше да го мушне в ключалката, когато Дру го заговори. За миг му мина през ума, че може и да греши, но бе така изтощен, че изобщо не го беше грижа. Терзаеше го само една мисъл — отново бе убил човек.
Въпреки всичко трябваше да продължи разследването си. Да отмъсти за отровените монаси в манастира. Да открие за кого е работил Майк.