Братството на камъка
- Автор: Морел Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Татяна Виронова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Братството на камъка». Краткое содержание книги:
Превъртя ключа и отвори вратата. Учуди се, че в стаята не светеше. Инстинктивно застана нащрек. Снощи бе забелязал светла ивица между тъмния прозорец и спуснатите завеси. Значи някой е бил тук преди него и е угасил лампата. Изопна се като струна и внимателно заоглежда стаята. Не беше съвсем тъмно, въпреки че осветлението не бе включено. Изгряващото слънце нахлуваше през отворената врата, разпръсквайки мрака.
Въпреки че имаше причини за безпокойство, допускаше две възможности. Първата, че който и да е бил вътре, вече е напуснал стаята. Защото ако някой все още се криеше вътре, досега сто пъти щеше да го е нападнал.
Второто му предположение бе, че осветлението може да се включва и изключва автоматично, както се бе досетила Арлийн предната вечер.
Пристъпи напред и видя лавици за книги, бюро и пишеща машина върху него, диван-спалня, кухненска маса, телевизор и стерео уредба. Нямаше нищо, което да бие на очи. Обичайната за студентите мебелировка. Като тази, която на времето имаше Дру, въпреки че и двамата можеха да си позволят много повече.
Апартаментът се състоеше само от една стая. Зад нещо като преграждащ бар-плот се намираха печката и хладилникът.
Някой измърда близо до дивана. Дру приклекна и вдигна ръце, готов за отбрана. Напрежението, изписано на лицето му, бързо спадна и премина в горчива усмивка. Това, което видя, го накара да си спомни за Малкия Стюарт. Нямаше да се наложи да се защитава, защото пред него стоеше една котка.
Тя измяука и тръгна към Дру. Не беше нито малко котенце, нито стар котарак. Оранжева, на бели петна. Изпод бюрото се появи втора, иззад бар-плота — трета. Едната беше чисто черна, другата сиамска с характерните сини очи, които изпъкваха дори в полумрака.
Без малко да се засмее на глас, но се удържа. Раненото рамо го пробождаше. Отбеляза поредната прилика между Майк и себе си.
Дру обичаше котки и преди да влезе в манастира имаше няколко. Те бяха неговото развлечение, неговото общество. А по-късно, когато в килията му бе влязла една мишка, той отново бе почувствал, че е жив. Въпреки усърдието, което картузианците полагаха, за да се откъснат от света, Дру усещаше нуждата от друго същество, с което да споделя живота си.
— Ей, котаци, обзалагам се, че се чудите защо никой не дойде да ви нахрани снощи — каза Дру, като внезапно си припомни мъртвия Майк в онази черна стая. Потръпна от отвращение и се опита да се освободи от ужасното преживяване. — Сигурно умирате от глад — рече с дрезгав глас той.
Дру затвори вратата, заключи я и забеляза светлата точица на ключа за осветлението. Когато запали, светнаха две лампи — едната до дивана, другата върху бюрото. Извърна се рязко назад, защото чу да се отваря врата. Иззад бар-плота се надигна някаква фигура. Дру се изопна напрегнато.
На вратата се показа отец Станислав. Зад гърба му се виждаше някакъв килер. Дру се обърна към бара, където Арлийн се бе изправила в цял ръст. Тръгна към него. Дру почувства непреодолимо желание да я прегърне.
— Слава богу, че си жив — пламенно се хвърли върху него Арлийн. — Когато се забави толкова дълго и не се върна в колата…
Тя го обви с ръце и силно се притисна в него. Дру почувства допира на гърдите й. Импулсивно се наведе и я целуна. Отец Станислав се покашля.
— Ако ми позволите да кажа нещо?
Дру сконфузено го погледна.
— Чакахме до зазоряване — продължи отецът.
Арлийн леко отстъпи назад, но без да го пуска. В Дру остана усещането за допира на гърдите й. Мислеше си за това как доста често на времето нежно я бе държал в прегръдките си. Когато катереха планините и спяха прегърнати в общия спален чувал.
— Вече не знаехме какво да правим — довърши мисълта на отеца Арлийн. — Трябваше да дойдем тук и да разберем какво се е случило.
— Отвън апартаментът изглеждаше съвсем тих — пристъпи напред отецът. — Всичко беше спокойно. Преценихме, че ако се е стигнало до борба, противникът ти отдавна е избягал, не е останал на мястото. Решихме да рискуваме. Дори почукахме на вратата, преди…
— Да отключите с шперц?
Арлийн все още го държеше в прегръдките си, затова Дру само извърна глава към отеца, който му кимна утвърдително.
— Непрекъснато ме изненадвате — поклати глава Дру.
— Е — сви рамене отецът, — Господ е с мен.
— И с вашите шперцове.
Отецът леко се усмихна.
— Когато пристъпи прага — каза Арлийн, — за миг си помислих, че може и да е…
— Моят двойник ли?
— Влезе с преметнато през рамо палто и реших, че Майк ти го е взел.
— Не — преглътна Дру. — Той е мъртъв.
Махна палтото си и под него се откри окървавената риза и малката издутина, където бе поставил носната кърпа.