Не ме забравяй
- Автор: Мелтън Марлис
- Серия: navy seal #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иванка Савова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Не ме забравяй». Краткое содержание книги:
След като Гейб официално e обявен за мъртъв, жена му Хелън решава да продължи напред. Омъжила се твърде рано, тя най-после e стъпила здраво на собствените си крака и се гордее с това. Ho точно когато смята, че e поела по правилния път, пристига стъписваща новина. Гейб e жив и се връща у дома. Дистанцираният, потаен съпруг вече го няма. Сега той e мъж, в когото Хелън лесно би могла да се влюби отново…
За щастие Гейб явно я беше държал под око, защото захвърли мобифона и я сграбчи в момента, когато вече се свличаше.
Коленете й въобще не успяха да докоснат пода.
„Вие можете да си вървите у дома“ — преди един час им беше казал капитан Шейфър. Но Гейб и Хелън все още стояха във военноморския медицински център в Портсмут и се въртяха около Малъри, на която най-после й беше позволено да заспи.
В неясната светлина ослепително бялата превръзка на главата й придаваше екстравагантен вид и това впечатление се засилваше от четирите обеци на лявото й ухо, които околните избягваха да коментират. Освен лекото сътресение на мозъка, нямаше други наранявания — поне не физически.
Хелън приглаждаше завивките и болезнено усещаше присъствието на Гейб, който седеше от едната страна на леглото с гръб към прозореца със спуснати пердета. Можеше само да си представя какво чувстваше, след като самият той явно бе причината за така нареченото арестуване на Малъри.
Колко странно — само преди няколко седмици Гейб беше този, който лежеше в болнично легло, а тя и Малъри неохотно бяха дошли да го вземат. Дори дежурният лекар се оказа същият. Командир Шейфър бе поздравил Гейб с удивителното му възстановяване. Той се отнасяше към Малъри с бащинска загриженост.
Тази вечер Гейб изглеждаше изтощен, лицето му бе изпито и измъчено. Хелън знаеше, че той обвинява себе си за онова, което едва не се беше случило. И все пак нямаше вина. Тя носеше вината, че не му бе повярвала. Гейб се бе опитал да я предупреди за заговора срещу него. Тя трябваше да му повярва, но истината беше, че не й се искаше. Не бе искала да се изправи лице в лице с най-ужасяващия сценарий, който можеше да си представи.
Сега нейната мила и невинна дъщеря лежеше ранена и травматизирана, и то само защото Хелън бе отказала да повярва на твърденията на Гейб. И още по-зле, тази работа не бе приключила. Лошите все още бяха там някъде навън, все още изпълняваха мисията си да пипнат Гейб и да погребат спомените му веднъж завинаги.
Усещайки пролазващите по гърба й ледени тръпки, които не преминаваха, Хелън заобиколи леглото и се приближи до стола, на който седеше Гейб, като едновременно търсеше и му предлагаше утеха. Той вдигна поглед към нея и преди тя да усети какво става, я привлече върху коленете си. Хелън потисна риданията си, когато той я прегърна здраво и зарови лице в косите й.
Тя поклати глава, спомняйки си, че неотдавна Гейб по-скоро щеше да умре, отколкото да признае, че е несигурен в нещо. Това, че той сега бе разкрил съмненията си пред нея, едновременно я разтърси и разчувства. И все пак докато двамата седяха така, вкопчени един в друг, тя изведнъж разбра, че двамата заедно биха могли да се справят с всичко. Само да се опитат пак, тези копелета, с ярост си помисли Хелън.
— Господи, Хелън! Едва не я убиха заради мен — прошепна той.
Тя прокара лекичко пръсти през късо подстриганата му коса.
— О, скъпи, вината не е твоя. Аз съм виновна, защото не ти повярвах. Ти си герой. Ти успя да спасиш и да освободиш Малъри.
— Само защото помощник-капитанът по една случайност се оказа там.
— Това е добре. Всеки може да има нужда от малко помощ. Никой не е непобедим.
Той помълча малко, като се взираше в лицето й с блеснали очи.
— Не мога да повярвам, че подцених врага. Трябваше да се досетя, че ще използват семейството ми, за да се доберат до мен.
— Тихо — Хелън го дръпна за кичурите коса, които току-що беше пригладила. — Не си медиум. Освен това кой би предположил, че те ще се окажат толкова жестоки, та ще използват едно дете, че ще се представят за ченгета и ще й кажат, че е извършила нещо нередно?
Бяха говорили за това и по-рано, когато истинските полицаи ги бяха придружили до болницата, обсипвайки ги безмилостно с въпросите си. Гейб не бе споменал нищо за това, че някой иска да го убие. Хелън уважаваше причините за постъпката му — независимо какви бяха — и също запази мълчание. Фактът, че убитият се бе представял за полицай и че караше седан с емблемата на полицейското управление в Сандбридж, бе вбесил полицаите и ги бе накарал дълбоко да се замислят. Най-накрая си бяха тръгнали от болницата, като озадачено се почесваха.
— Защо не мога да си спомня? — заоплаква се Гейб, поклащайки главата си, опряна на рамото на Хелън. — Ако можех само да си спомня онази нощ и защо съм бил изоставен така…
— Шшшт. Не мисли за това — посъветва го тя. — Прекалено много се напрягаш.
— Как е възможно да не мисля за това? — натъртено попита той, като поглеждаше към Малъри.
Хелън взе решение.
— Аз ще ти помогна да забравиш — обеща тя твърдо. — Ела с мен у дома тази вечер.