Алексис Зорбас
- Автор: Казандзакис Никос
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Куфов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Алексис Зорбас». Краткое содержание книги:
Петият калугер довтаса, пот се стичаше от него; вдигна високо кръста, завика:
— Християни, чудо! Християни, чудо! Отците, носят Богородицата Всемилостивата… Паднете ничком и й се поклонете!
Селяните се спуснаха развълнувани — първенци и работници, — наобиколиха калугера и се прекръстиха. Аз стоях настрана; Зорбас ми хвърли бърз, сияещ поглед.
— Приближи се и твоя милост, началство — каза ми той, — приближи се да чуеш за чудото на Всемилостивата!
Калугерът, припряно, задъхано, почна да разказва:
— Слушайте, християни! Божие чудо, чудо на чудесата! Слушайте, християни! Дяволът беше обладал душата на прокълнатия Захариас и онази нощ го накарал да залее светия манастир с газ. Но господ ни побутна, събудихме се, видяхме пламъците, скочихме на крак; килията на игумена, прустът, нашите килии горяха. Забихме камбаните, завикахме: „Помогни ни, Богородице наша Отмъстителко!“ и хукнахме със стомни и кофи, и на разсъмване огънят беше угасен, слава на милостта й!
Отидохме в параклиса, сред който стои чудотворната й икона, коленичихме: „Богородице Отмъстителко — извикахме ние, — вдигни копието си и прободи виновника!“ Събрахме се на двора, гледаме, липсва Захариас, Юдата. „Той ни е изгорил, той!“ — извикахме всички и се пръснахме да го намерим. Търсихме го цял ден — нищо; търсихме го цяла нощ — нищо. И тази сутрин, на разсъмване, отидохме отново в параклиса; и какво да видим, братя християни? Божие чудо, чудо на чудесата! Захариас лежеше в нозете на Богородицата, мъртъв; а на копието, дето държи Богородицата, на върха му — една голяма капка кръв.
— Господи помилуй! Господи помилуй! — шепнеха селяните, падаха на колене и току правеха метани.
— И още нещо страшно! — продължи калугерът, като преглътна слюнките си. — Когато се наведохме да вдигнем трижди прокълнатия, останахме всички със зяпнала уста: Богородицата му беше обръснала косата, мустаците, брадата — като на франкски поп!
Извърнах се, като едва сдържах смеха си, и погледнах Зорбас.
— Безбожнико! — казах му тихо.
Но Зорбас гледаше калугера с изблещени очи и безспирно се кръстеше с умиление.
— Велик си, господи! Велик си, господи! И чудни са делата ти! — мърмореше той.
В това време калугерите пристигнаха, слязоха от мулетата, икономът носеше в ръце чудотворната икона, застана с нея върху един камък и всички се спуснаха един през друг да й се поклонят. Зад него дебелият Дометиос държеше дискос и събираше пари, като ръсеше с розова вода твърдите селски чела; трима калугери, застанали около него, поставили косматите си ръце върху корема, пееха, потънали в пот.
— Ще пообиколим из селата в Крит — каза тлъстият Дометиос, — та верующите да се поклонят на иконата и да дадат каквото ги просветли милостта й… Да съберем пари, да възстановим светия манастир…
— Шопарите им недни! — измърмори Зорбас. — Пак ще излязат с кяр!
Приближи се до игумена.
— Игумене свети — каза той, — всичко е готово за водосвета. Нека и милостта й да благослови делото ни!
Слънцето се беше изкачило високо, никакъв ветрец не повяваше, беше станало много горещо. Отците застанаха около първия стълб с гръцкото знаме; избърсаха с широките си ръкави челата, почнаха да пеят благословията за „основа на дом“: „Господи, господи, закрепи тази машина върху здрав камък и ни вятър, ни вода да не могат да й навредят…“, топнаха китката в медното котле и поръсиха стълба, стоманеното въже, макарите, Зорбас и мен, а сетне селяните, работниците и морето.
След това вдигнаха внимателно, сякаш беше болна жена, иконата, поставиха я права на високия камък до папагала и застанаха около нея да гледат откриването на линията. От другата страна на стълба застанаха първенците, а в средата — Зорбас; аз се бях оттеглил настрана, до морето, и чаках.
Изпробването трябваше да се извърши само с три трупи: света Троица! Прибавихме обаче още един бор, в чест на Богородицата Отмъстителка.
Калугери, селяни, работници, всички се прекръстиха.
— В името господне и на света Богородица! — измърмориха те.
С един скок Зорбас се озова до първия стълб, задърпа въжето, смъкна знамето; това беше уговореният знак, който работниците горе на планината чакаха. Всички се оттеглихме и вперихме поглед към върха.
— Во имя отца! — извика игуменът.
Какво стана след това, не може да се опише; катастрофата настъпи мълниеносно, едва успяхме да се спасим. Цялата въжена линия се разтърси; дървото, което работниците бяха закачили на въжето, полетя като някаква демонична стихия надолу, искри хвърчаха, големи трески се отцепваха и летяха във въздуха, и когато след няколко секунди то стигна долу, от него беше останал само един полуизгорял пън.