Алексис Зорбас
- Автор: Казандзакис Никос
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Куфов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Алексис Зорбас». Краткое содержание книги:
Зорбас ме погледна като бито куче; калугерите и селяните се оттеглиха още по-надалеч, вързаните наблизо мулета почнаха да ритат. Тлъстият Дометиос се строполи на земята.
— Съжали се над мен, господи! — шепнеше той, изплашен до смърт.
Зорбас вдигна ръка.
— Няма нищо — каза той. — Така става с първото дърво винаги; сега ще се слегне машината, гледайте!
Издигна знамето, даде знак и се оттегли тичешком.
— И сина! — извика отново игуменът и гласът му леко трепереше.
Спуснаха второто дърво; стълбовете се разклатиха, дървото летеше все по-бързо, подскачаше като делфин, връхлиташе върху нас, но не свари — разби се на трески и се разпиля насред път.
— Дявол да го вземе! — измърмори Зорбас, като прехапа мустаците си. — Не съм улучил наклона.
Спусна се като бесен към стълба, свали знамето, даде отново знак; калугерите, застанали зад мулетата, се прекръстиха; първенците чакаха, нащрек, готови да побегнат.
— И светаго духа! — произнесе с пресеклив глас игуменът и повдигна полите на расото си.
Третото дърво беше един грамаден бор; още щом го пуснаха, се разнесе страшен грохот.
— Лягайте долу, нещастници! — извика Зорбас, като побягна.
Калугерите се проснаха по очи, селяните хукнаха да бягат.
Дървото подскочи, стовари се отново върху стоманеното въже, полетяха искри и преди да сварим да видим нещо, то беше прехвърлило и планина, и бряг, и беше паднало, сред облак от пръски и пяна, далеч в морето. Много от стълбовете се бяха наклонили и се тресяха; мулетата скъсаха въжетата си и побягнаха.
— Няма нищо! Няма нищо! — извика Зорбас извън себе си. — Сега ще се слегне машината, напред!
Вдигна отново знамето; чувствуваше се, че е отчаян и бърза всичко това да свърши час по-скоро.
— И на светата Дева Отмъстителната! — заекна игуменът, скрит зад една скала.
Четвъртото дърво полетя надолу; разнесе се едно страшно „крак!“, сетне второ „крак!“ и всички стълбове се повалиха, един подир друг, като колода карти.
— Господи помилуй! Господи помилуй! — завикаха работници, селяни, калугери — и хукнаха презглава.
Една голяма треска нарани Дометиос по бедрото; друга една едва не извади окото на игумена. Селяните се бяха изпарили; само Богородицата стоеше изправена върху камъка с копието в ръка и гледаше със строгия си поглед хората; а до нея нещастният папагал, с настръхнала зелена перушина, трепереше.
Калугерите грабнаха Богородицата, вдигнаха Дометиос, който ръмжеше от болки, хванаха мулетата, яхнаха ги и си отидоха; работникът, който въртеше агнето на ръжена, го беше зарязал и то беше почнало да изгаря.
— Агнето ще стане на въглен! — извика Зорбас и изтича да го завърти.
Седнах до него; сега вече нямаше нито един човек на брега, бяхме останали съвсем сами. Извърна се и ми хвърли неуверен, колеблив поглед… Не знаеше как щях да погледна на провала, как щеше да завърши това премеждие. Наведе се пак над агнето, взе нож, отряза едно парче, опита го; махна веднага агнето от огъня, изправи го.
— Локум — каза той, — локум, началство! Искаш ли едно мезенце и твоя милост?
— Донеси и виното, донеси и хляба, огладнях.
Скочи пъргаво Зорбас, дотърколи бъчвичката до агнето, донесе един голям пшеничен самун и две чаши. Взехме по един нож, отрязахме две големи парчета месо и дебели резени хляб и започнахме да ядем, да ядем лакомо.
— Видя ли колко е вкусно, а, началство? — каза Зорбас. — Топи се в устата! Тук няма, видиш ли, тлъста паша, животните пасат суха трева и затова месото им е толкова вкусно. Само веднаж, помня, ядох такова вкусно месо като това. Беше по онова време, знаеш, когато бях извезал с косите си „Света София“ и я носех като амулет… Стари истории!
— Разправяй, разправяй!
— Стари истории, ти казвам, началство! Гръцки щуротии!
— А бре разправяй, обичам ги аз тях!
— Българите, значи, ни бяха обградили. Беше се стъмнило. Виждахме ги околовръст как палеха огньове по билото на планината, удряха зилове и виеха като вълци, за да ни изплашат. Те бяха около триста души; ние — двайсет и осем и капитан Рувас — бог да го прости ако е умрял, храбър юначага беше! — главатарят ни.
— Ей, Зорбас! — вика ми той. — Я набучи агнето на ръжена!
— По-вкусно става, капитане — казах аз, — в трап.
— Приготви го както щеш, но бързо; гладни сме!
Изкопахме един трап, зарових агнето с кожата, натрупахме голям куп жар отгоре, извадихме от торбите си хляба, седнахме около огъня.
— Може да е и последното ни агне! — обади се капитан Рувас. — Страх ли го е, бре момчета, някого от вас?