Алексис Зорбас

Засмя се.

— Когато хората станат — каза той — хора като хората, този тук Захариас, дето го гледаше, началство, ще седне до самия Канарис32!

Взе една черга, взе и ножицата и пое покрай брега. Непълната луна се показа; бледа, болнава, печална светлина заля земята.

Останал сам край угасналия огън, претеглях думите на Зорбас — те бяха пълни със смисъл и с топла миризма на земя и с човешка тежест. Думите му се изкачваха дълбоко от недрата на неговото същество и още пазеха в себе си човешката топлина. Моите думи бяха книжни, слизаха от главата, едва поръсени с една капка кръв; и ако имаха някаква стойност, то тази си стойност те дължаха именно на тази капка кръв.

Бях се проснал по корем и ровех топлата пепел, когато неочаквано се появи Зорбас, с провесели ръце, объркан.

— Началство — каза той, — да не се уплашиш…

Скочих прав.

— Калугерът умря.

— Умря ли?

— Намерих го изтегнат върху една скала, осветен от луната, коленичих до него и започнах да му режа брадата и останалия мустак. Режех, режех, не мърдаше; увлякох се, отрязах му и косите до корен; изкарах може би (Половин ока вълна, направих го като яйце. По едно време като ме хвана един смях! „А бре, синьор Захариас — извиках му аз и го побутнах, — събуди се да видиш чудото на Богородицата!“ Но той не се помръдваше. Побутнах го отново — нищо! „Да не би пък да е хвърлил петалата, клетият?“ — рекох си аз. Разгърнах расото му, разкрих гърдите му, сложих ръка на сърцето му. Так? Так? Так? Нищо! Тишина. Машината не работеше вече.

Колкото повече говореше Зорбас, толкова повече му се повишаваше настроението; смъртта го беше за миг пообъркала, но бързо я беше поставил на място.

— Какво да го правим сега, началство? Аз викам да го запалим. Който газ вади, от газ умира — нали така казва Евангелието? И да видиш, расото му е като колосано от лой, сега се е напоило и с газ, ще пламне като Юда на велики четвъртък.

— Прави каквото щеш — казах аз недоволно.

Зорбас потъна в размисъл.

— Беля — каза той най-сетне, — голяма беля… Ако го запаля, расото му ще изгори като борина, но той самият е слаб, клетият, кожа и кости, няма да стане лесно на пепел; няма си, видиш ли, лой горкият, та да поддържа огъня…

Поклати глава.

— Ако съществуваше бог — каза той, — нямаше ли да предвиди всички тези работи, да го направи дебел, с много сланина, та да се отървем? Какво ще кажеш и твоя милост?

— Не ме меси, ти казвам; прави каквото щеш, но по-бързо.