Алексис Зорбас
- Автор: Казандзакис Никос
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Куфов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Алексис Зорбас». Краткое содержание книги:
И изведнаж с един скок той я сграбчи за крака и го стисна, а девойката, сякаш това и чакаше, за да се облекчи, избухна в плач.
Отминах бързо, всички тези радости изпълваха с горчилка сърцето ми; спомних си за пълната, напарфюмирана стара сирена, преситена от любов, която се простуди една вечер и земята се разтвори и я погълна.
Разтърсих глава от ужас. Понякога земята става прозрачна и виждаме великия промишленик, Червея, как работи денонощно долу в пръстените си фабрики; но бързо извръщаше лице настрана, защото всичко може да понесе да види човек, освен мъничкото бяло червейче.
Ускорих крачките; бях щастлив! Вървях, вървях, поех по стръмна планинска пътека, стривах между пръстите си един бодлив стрък от цъфнала мащерка, наближаваше пладне. Съвсем черна, сянката ми се свиваше в краката ми, един сокол се зарея във висинето, и крилете му трептяха толкова бързо, че изглеждаше неподвижен; една яребица чу стъпките ми, подхвръкна от храсталаците и металическият плясък на крилете й прогърмя във въздуха.
Бях щастлив; ако можех, щях да запея, за да ми олекне; надавах само несвързани викове. „Какво ти става? — казвах си аз, като сам се присмивах на себе си. — Нима си бил такъв, а аз да не знам тава? Толкова много ли обичаш живота? Стой мирно! Не те ли е срам?“ Но никой не отвръщаше; и продължавах да се изкачвам по нагорнището, като крещях. Разнесе се звън на хлопки, кози, черни, кафяви, сиви, се показваха по скалите; най-отпред, тежко, с изпънат врат, вървеше пръчът, въздухът се изпълни с пърчотина.
— Ей, куме! Накъде си поел? Кого гониш?
Козарят беше изскочил върху една скала, свиреше, пъхнал пръсти в устата си, и ми викаше.
— Имам работа! — отвърнах аз и продължих да се катеря.
— Чакай да пиеш малко мляко, да се поразхладиш! — извика отново той, като скачаше от скала на скала и се приближаваше към мен.
— Имам работа! — извиках пак аз, сякаш не желаех с разговор да пресека радостта си.
— Не приемаш да пиеш от млякото ми! — рече обиден овчарят. — Хайде, на добър час!
Пъхна пръсти в устата си, изсвири на стадото и изчезна заедно с него зад скалите.
След малко стигнах до върха на планината; и сякаш този връх беше моята цел, успокоих се. Изтегнах се под сянката на една скала и се загледах в далечината, в полето и морето; вдишвах дълбоко, въздухът миришеше на градински чай и мащерка.
Станах, набрах цял наръч градински чай, направих си възглавница и отново легнах; бях уморен, затворих очи.
За миг мисълта ми литна далеч, към високи планински плата, покрити със сняг, помъчих се да си представя във въображението си стадата хора и добитък, които бягаха на север, и приятеля си, как крачи най-отпред, като овен — водач. Но скоро съзнанието ми се замъгли, обхвана ме неудържимо желание за сън.
Помъчих се да упорствувам да не заспя, отворих очи. Един гарван беше кацнал срещу мен на една скала, тъкмо на върха на планината; синкавочерните му пера блестяха на слънцето и различавах ясно голямата му жълта човка. Ядосах се, това ми се стори като лош знак, взех един камък и го запратих по него; гарванът спокойно, бавно размаха криле.
Затворих отново очи, не можех повече да устоя, и изведнъж, мигновено, се унесох в сън.
Спал съм навярно не повече от няколко секунди, когато внезапно нададох вик и скочих на крака; гарванът размахваше все още криле над главата ми и се отдалечаваше. Приседнах на скалата, треперещ; един сън, бърз като саблен удар, като просветление свише, беше разсякъл мозъка ми.
Сънувах, че уж съм в Атина и вървя съвсем сам нагоре по улица Хермес. Слънцето жареше, улицата беше пуста, магазините затворени, мъртвило. И изведнаж тъкмо когато отминавах Капникареа, видях приятеля си — той тичаше откъм площад Синтагма, бледен, запъхтян, подир един много висок мъж, който вървеше напред с гигантски крачки. Приятелят ми носеше официалната си дипломатическа униформа; той ме зърна и ми извика, задъхан, отдалеч:
— Е, учителю мой, как си? От години не съм те виждал; ела тази вечер да си поговорим.
— Къде? — извиках и аз, сякаш той беше много далеч и трябваше да напрегна всички сили, за да ме чуе.
— На площад Омония, вечерта, в шест. В кафене „Райската чешма“.
— Добре — отвърнах аз, — ще дойда.
— Така казваш — разнесе се сега укорно гласът му, — така казваш, но няма да дойдеш.
— Ще дойда непременно! — извиках. — Подай ми ръка!
— Бързам!
— Защо бързаш? Подай ми ръка!
Той подаде ръка; и изведнаж ръката му се откъсна от рамото му, понесе се по въздуха към мен и сграбчи моята ръка.
Изплаших се от студения досег, извиках и се събудих внезапно.
Видях гарвана, все още над главата ми, как размахваше криле и се отдалечаваше; устните ми тръпнеха от горчилка.