Алексис Зорбас
- Автор: Казандзакис Никос
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Куфов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Алексис Зорбас». Краткое содержание книги:
— Най-добре ще бъде от тази работа да излезе някакво чудо. Да повярват и калугерите, че сам господ е станал берберин и го е обръснал, а след това го е убил, задето е напакостил на манастира…
Почеса се отново по главата.
— Ама какво чудо? Какво чудо? Тук те искам, Зорбас!
Нащърбената луна наближаваше вече да залезе; докосваше морския хоризонт, златисточервена, като нажежена мед.
Бях уморен, легнах си. Когато се събудих, на разсъмване, видях, че Зорбас седи до мен и приготвя кафе. Беше много блед; а очите му — подути и зачервени от безсъние. Но дебелите му кози устни се усмихваха лукаво.
— Не съм спал, началство, цяла нощ; имах работа.
— Каква работа, безбожнико?
— Правех чудото.
Засмя се. Постави пръст на устните си.
— Няма да ти кажа! Утре ще бъде откриването на въжената линия; ще дойдат онези шопари да направят водосвет; и тогава вече ще чуеш за новото чудо на Богородицата Отмъстителка, велика е милостта й!
Поднесе кафето.
— Море, мен ме бива за игумен — каза той. — Ако отворех манастир, бас държа, че щях да накарам останалите да спуснат кепенци и щях да им взема клиентелата. Сълзи ли искаш? Една напоена с вода гъба, и всичките ми икони щяха да се разплачат. Гръмотевици ли искаш? Щях да наглася някаква машинка под Светата трапеза, та да реве. Призраци ли искаш? По цяла нощ двама от доверените ми калугери щяха да се разхождат по покрива на манастира с чаршафи. И щях да подготвям всяка година куци, слепи, парализирани на събора на нейна милост — и щяха уж да виждат изведнаж отново светлината и да скачат да играят хоро…
Не се смей, началство! Имах един чичо, който веднъж намери едно старо умиращо муле; бяха го изоставили в една пустош да пукне. И чичо ми го прибра, водеше го всяка сутрин на паша, а вечерта го връщаше в къщи. „Е, барба Хараламби — викаха му селяните, — за какво ти е тази кранта?“ — „Ами че тя си ми е фабрика за фъшкии!“ — отвръщаше чичо ми. А пък на мен манастирът щеше да ми бъде, началство, фабрика за чудеса.
XXV
Навечерието на този първи май не ще забравя през целия си живот. Въжената линия беше готова, стълбовете, стоманеното въже, макарите блестяха на утринното слънце; големи окастрени борове бяха натрупани на върха на планината и работниците горе чакаха да ги закачат на въжето и да ги спуснат към морето.
Голямо гръцко знаме се вееше на горния край на въжената линия, на върха на планината, и още едно — на долния й край, при морето. Пред бараката Зорбас беше изправил една бъчвичка с вино, а един работник въртеше на ръжен тлъсто агне; след водосвета и откриването поканените щяха да пият по чаша вино и да вземат по едно мезенце, да пожелаят добри печалби.
Зорбас беше откачил от бараката и клетката с папагала и я беше поставил внимателно върху един висок камък, близо до първия стълб.
— Сякаш виждам господарката му — измърмори той нежно, извади от джоба си шепа фъстъци и му ги даде.
Беше облякъл празничните си дрехи: бяла риза, разтворена, сивото сако, зеления панталон и хубавите си обувки с гуми; мустаците му бяха почнали да избеляват и ги беше намазал с някакъв крем.
Той изтича да посрещне като голям благородник други големи благородници, първенците, и захвана да им обяснява какво нещо е въжената линия, какво богатство ще донесе на селото и как Богородицата го била просветлила — велика е милостта й! — да я направи така добре.
— Сериозна работа е това — говореше той, — трябва да намериш точния наклон — цяла наука! По цели месеци си блъсках главата, ала напразно; ами че не му достига ум на човека за големите работи, трябва му и божие просветление. Видя ме тогава Всемилостивата как се измъчвам и ме съжали: „Горкият Зорбас — ще да си е рекла тя, — добър човек е, доброто на селото желае, нека му помогна.“ И, о, чудо!
Зорбас се спря, прекръсти се три пъти.
— О, чудо! Една нощ насън ми се явява една облечена в черно жена — беше света Богородица, велика е милостта й! — и в ръцете си държи една малка, ей такава на, въздушна железничка. „Зорбас — вика ми тя, — нося ти от небесата модела. На, ще държиш този наклон, давам ти благословията си!“ И като каза това, изчезна; а аз скачам от сън, изтичвам до мястото, дето правех пробите — и какво да видя? Връвчицата беше приела сама точния наклон и миришеше на смирна; навярно я беше докоснала ръката на Богородицата!
Кондоманольос тъкмо отваряше уста да попита нещо, когато по каменистата пътека се показаха петима калугери на мулета; пред тях тичаше още един калугер с голям дървен кръст на рамо. Викаше нещо. Какво викаше? Не можехме още да разберем.
Чуха се псалмопения, калугерите размахваха ръце, кръстеха се, от камъните хвърчаха искри.