Алексис Зорбас
- Автор: Казандзакис Никос
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Куфов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Алексис Зорбас». Краткое содержание книги:
И след малко продължи:
— През живота й, на Бубулина, дето казваш, никой Канаваро не й е дал толкова радост, колкото аз, дето ме гледаш, аз дрипльото, старият Зорбас. Защо, ще речеш? Защото канаваровците я целували и в същия този миг, когато я целували, мислели за флотата си, и за Крит, и за царя си, и за нашивките си, и за жените си, а пък аз забравях всичко, всичко, и тя, мръсницата, го разбираше — и запомни това, премъдрий, за жената по-голяма радост от тази няма! Истинската жена, да го знаеш, повече се радва заради радостта, която дава, отколкото заради радостта, която получава от мъжа.
Наведе се, сложи още дърва в огнището и след малко отново заговори:
— В други ден ще бъде тържественото откриване на въжената линия. Не ходя вече по земята, въздушен съм, чувствувам върху раменете си макарите!
— Помниш ли, Зорбас, каква примамка ми подхвърли в онова кафене в Пирея, за да се хвана на въдицата ти? Че си можел уж да сготвяш такива чорби, че майката да яде и на детето си дори да не дава — и се случи пък да обичам тъкмо това ядене най-много. Как разбра това?
Замълча; наостри слух.
— Знам ли и аз, началство? Ей тъй ми дойде. Като те гледах как седиш в един ъгъл на кафенето, съвсем кротко, сдържан, и зъзнеш наведен над някаква книжка със златна подвързия — не знам, казах си, че сигурно обичаш чорби. Ей тъй ми дойде, ти казвам, върви го разбери.
Замълча; наостри слух.
— Мълчи — рече той, — някой иде!
Чуха се бързи стъпки и тежко, задъхано дишане на тичащ човек; и изведнаж, сред отблясъците на пламъците, пред нас изскочи един калугер с раздрано расо, гологлав, с опърлена брада, с половин мустак. Миришеше на газ.
— Я, добре дошъл, отче Захариас! — извика Зорбас. — Я, добре дошъл, отче Йосиф! Защо си в този хал?
Калугерът се тръшна на земята, до огъня; челюстите му тракаха.
Зорбас се наведе, намигна му.
— Да — отвърна калугерът.
Зорбас подскочи зарадван.
— Да си жив, калугере! Сега вече ще отидеш в рая, няма да се отървеш; и ще носиш и една газена тенекия в ръка.
— Амин! — измърмори калугерът и се прекръсти.
— Как стана? Кога? Разправи!
— Видях Архангел Михаил, брате Канаваро, получих заповед. Слушай, да видиш: седях в готварницата и чистех зелен фасул; бях съвсем сам, вратата беше затворена, братята бяха на вечерня, навред пълна тишина. Заслушвах се в песента на птичките и ми се струваше, че са ангели. Бях спокоен, приготвил бях всичко, чаках. Бях купил една тенекия газ и я бях скрил в параклиса на гробищата, под Светата Трапеза, та да я благослови Архангел Михаил…
Чистех, значи, вчера привечер зеления фасул, мислех за рая и си казвах: „Христе боже, нека бъда удостоен и аз с царството небесно, пък ако ще вечно да чистя зарзават в готварницата на рая!“ Ей за това си мислех и сълзите ми течаха. По едно време изведнъж чувам над себе си пърхане на криле; разбрах, наведох глава. И тогава чух един глас: „Захариас, вдигни очи, не се бой!“ Ала аз треперех и паднах ничком. „Вдигни очи, Захариас!“ — чу се отново гласът. Вдигнах очи и видях: вратата се беше отворила и на прага й стоеше Архангел Михаил, такъв, какъвто е нарисуван на вратата на олтара, съвсем същия — с черни крила, с червени тузлуци, със златен шлем. Само че не държеше меч, държеше една горяща главня. „Здравей, Захариас!“ — рече ми той. „Аз съм раб божий — отвърнах аз. — Заповядай!“ — „Вземи горящата главня, бог с теб!“ Протегнах ръка, усетих, че дланта ми се опари. Ала архангелът беше изчезнал; видях само през вратата една огнена диря по небето, като при падаща звезда.
Калугерът избърса потта от лицето си; беше станал съвсем блед. Зъбите му тракаха, сякаш имаше силна треска.
— И после? — каза Зорбас. — Смелост, калугере!
— В това време братята излизаха от вечернята и влизаха в трапезарията. Игуменът, като минаваше край мен, ми тури един ритник, сякаш бях куче. Братята се разсмяха, аз — ни гък. Въздухът още миришеше на сяра от преминаването на архангела, но никой не го усети. Седнаха в трапезарията. „Захариас — вика ми домакинът, — няма ли да ядеш ти?“ Аз — ни дума. „Той се наяжда с хляба на ангелите!“ — каза Дометиос педерастът; братята отново се разсмяха. А аз станах, поех към гробищата; проснах се по очи в нозете на архангела и почувствувах, че кракът му ме притисна тежко по врата. Цели часове минаха като един миг; така навярно преминават и часовете, и вековете в рая. В полунощ — навред тишина, калугерите спяха — станах. Прекръстих се, целунах крака на архангела. „Да бъде воля твоя!“ — казах, грабнах тенекията с газ, отворих я, бях натъпкал пазвата си с парцали, излязох навън.