Алексис Зорбас
- Автор: Казандзакис Никос
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Куфов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Алексис Зорбас». Краткое содержание книги:
Гледах Зорбас как танцува и за първи път почувствувах демоничния бунт на човека да победи тежестта и материята, праотцовското проклятие. Възхищавах се на издръжливостта му, на пъргавината му, на гордостта му: долу върху пясъка буйните и същевременно изкусни стъпки на Зорбас издълбаваха луциферовската история на човека.
Той спря. Погледна купищата развалини от сгромолясалата се въжена линия; слънцето клонеше към залез, сенките се удължиха. Изблещи очи, сякаш внезапно си беше спомнил нещо. Извърна се, погледна ме; постави, както имаше обичай, ръка върху устата си.
— Брей, брей, началство! — възкликна той. — Видя ли какви искри хвърляше, проклетникът!
Избухнахме и двамата в смях. Зорбас се нахвърли върху мен, сграбчи ме в прегръдките си и почна да ме целува.
— Смееш се и твоя милост, а? — извика ми той с нежност. — Смееш се и твоя милост, а, началство? Браво, юнако мой!
Превивахме се от смях и двамата и се боричкахме върху крайбрежните камъчета; и изведнаж тръшнахме се и двамата долу, изтегнахме се върху чакъла и заспахме прегърнати.
На разсъмване станах и поех бързо край брега към селото, а сърцето ми подскачаше. Рядко съм изпитвал такава радост през живота си. Това не беше радост, това беше някакво възвишено, абсурдно, неоправдано настроение. Не само неоправдано, но и в разрез с всяко основание — бях загубил всичките си пари: работници, въжена линия, вагонетки, бяхме построили и едно малко пристаните за товаренето на въглищата; а сега нямахме вече какво да натоварим, всичко беше загубено.
И тъкмо сега изпитвах едно неочаквано чувство на избавление. Сякаш бях открил в суровия, мрачен череп на Нуждата свободата, която си играеше в едно малко ъгълче; и почнах да играя и аз с нея.
Когато всичко ни тръгне наопаки, каква радост е само да поставим душата си на изпитание, за да проверим дали притежава издръжливост и стойност! Като че ли някакъв враг, невидим, всемогъщ — едни го наричат бог, а други дявол, — връхлита връз нас, за да ни повали, но ние стоим прави. И така всеки път, когато вътрешно сме победители, макар и външно да сме напълно сразени, истинският мъж изпитва неизразима гордост и радост; външната беда се превръща в най-висше, най-сурово щастие.
Една вечер Зорбас ми беше казал:
— В една покрита със сняг планина в Македония една нощ се вдигна страшен вятър; той разтърсваше малката колибка, в която се бях сврял, и се мъчеше да я събори. Ала аз я бях закрепил здраво, седях съвсем сам пред запаленото огнище, смеех се и предизвиквах вятъра и му виках: „Няма да влезеш в колибата ми, няма да ти отворя вратата, няма да угасиш огнището ми, няма да ме събориш!“
Тези думи на Зорбас бяха вдъхнали смелост на душата ми; разбрах как трябва да се държи един човек и как да говори на Нуждата.
Крачех бързо по брега, говорех и аз с невидимия враг, виках: „Няма да влезеш в душата ми, няма да ти отворя вратата, няма да угасиш огнището ми, няма да ме събориш!“
Слънцето не се беше още подало иззад планината, цветовете играеха по морето и небето, сини, зелени, розови и седефени, а отвъд, сред маслиновите дървета, се пробуждаха и цвъркаха малките пойни птички.
Вървях край морето, за да се сбогувам с този пуст бряг, да го запечатам в паметта си и да го отнеса със себе си.
Бях изживял много радости на този бряг, животът със Зорбас беше направил по-широко сърцето ми, а някои негови думи бяха успокоили духа ми, намирайки най-просто разрешение на сложни вътрешни мои терзания. Този човек, със своя безпогрешен инстинкт, с орловия си първичен поглед, караше напреко, по сигурни и къси пътища, и стигаше просто, без мъка, на върха на усилието — при безусилието.
Мина една компания, мъже, жени, с пълни кошници, мезета и шишета, отиваха в градините в околността да погуляят по случай първи май; един момински глас се извиси като водоскок, запя. Една малка девойка, с издути гърди, премина тичешком пред мен, запъхтяна, и се изкачи върху един висок камък, за да се спаси; един чернобрад мъж я гонеше, блед и сърдит.
— Слез… Слез… — викаше й той с дрезгав глас.
Ала девойката, с пламнали бузи, вдигна ръце, сплете пръсти зад главата си, и като полюляваше бавно запотеното си тяло, запя:
— Слез… Слез… — викаше й чернобрадият и дрезгавият му глас умоляваше и заплашваше.