Алексис Зорбас
- Автор: Казандзакис Никос
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Куфов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Алексис Зорбас». Краткое содержание книги:
Всички се засмяхме; никой не се и унижи да отговори. Заловихме се за бъклицата.
— За твое здраве, капитане! Лек ти куршум!
Пихме веднаж, пихме дваж, изровихме агнето. Брей, какво беше това нещо, началство! Като си го спомня, още ми текат лигите! Топи се, мозък! Нахвърлихме се всички на него, ама юнашки!
— По-вкусно месо от това не съм ял досега! — каза капитанът. — Бог с нами!
Пи и той, на един дъх, той, дето никога не пиеше.
— Изпейте, момчета, някоя хайдушка! — заповяда той. — Онези отсреща вият като вълци, ние пък ще пеем като хора. Да изкараме „Старият Димос“.
Глътнахме бързо залъците си, дръпнахме му още по една, гръмна песента, екнаха доловете:
Кеф — не ти е за разправяне!
— Бря, дано да е на добро! — каза капитанът. — Какъв е този кеф! Я разгледай, бре Алексис, гърба… Какво казва?
Позачистих с ножчето си гърба на агнето, приближих се към огъня.
— Не виждам гробове, капитане; не виждам смърт. Ще се отървем и този път, изглежда.
— От твоята уста в божите уши — каза най-храбрият от момците, който беше младоженец. — Да сваря да направя един син, пък сетне каквото ще да става!
Зорбас отряза едно голямо парче откъм бъбреците.
— Хубаво беше онова агне — каза той, — ама и това, да е живо и здраво, не пада по-долу!
— Налей, Зорбас, да пием! Напълни догоре чашите и — до дъно!
Чукнахме се, пихме. Чудесно критско вино от Йера-Петра, черно като заешка кръв; пиеш го и ти се струва, че се причестяваш сякаш с кръвта на земята и се разпалваш, жилите ти преливат от сила, а сърцето ти — от доброта; ако си страхливец, ставаш юнак, ако си юнак — хала! Забравяш дребнавите заяждания, разчупваш тесните граници, сливаш се с хората, животните, с бога, ставаш едно цяло с тях.
— Дай да видим сега и ние какво казва гърбът на агнето — рекох аз. — Хайде, почвай гаданията, Зорбас!
Той изсмука хубаво — хубаво гърба, почисти го сетне с ножа, вдигна го към светлината, разгледа го внимателно.
— Всичко е наред — каза той. — Хиляда години ще живеем, началство; желязно сърце…
Наведе се, разгледа отново гърба.
— Път виждам — каза той, — голям път; и на края на пътя една голяма — голяма къща с много врати. Сигурно е някакъв град, началство; може да е обаче и манастирът, на който аз ще бъда портиер и ще върша контрабандата, дето приказвахме.
— Налей да пием, Зорбас, и зарежи гаданията. Аз да ти кажа каква е тази къща с многото врати — това е земята с гробовете; тя е краят на пътя. За твое здраве, безбожнико!
— За твое здраве, началство! Късметът, разправят, бил съвсем сляп; не знае накъде върви, блъска се в минувачите и на когото попадне, го наричат късметлия. По дяволите такъв късмет! Не ни трябва на нас, началство!
— Не ни трябва на нас, Зорбас! Карай!
Пиехме, глождехме агнето, светът ставаше по-лек, морето се смееше, люлееше се земята като палуба на кораб, две чайки крачеха по крайбрежните камъчета и разговаряха като хора.
Станах.
— Хайде, Зорбас! — извиках. — Научи ме да играя хоро!
Скочи Зорбас, лицето му светна.
— Хоро ли, началство? — възкликна той. — Хоро ли? Ела!
— Напред, Зорбас, промени се животът ми, карай!
— Ще те науча най-напред на зейбекското — диво, юнашко. Него играехме ние комитаджиите преди боя.
Събу обувките си, махна и моравите си чорапи, остана по риза; но пак се задушаваше — хвърли и нея.
— Гледай краката ми, началство — изкомандува ми той. — Внимавай!
Протегна крак, докосна съвсем леко земята, протегна другия, преплетоха се диво, радостно стъпките, закънтя земята.
Хвана ме за рамото:
— Ела, юначето ми, двамата заедно!
Ударихме го на игра; Зорбас ме поправяше, сериозен, с търпение, с нежност; придобивах смелост, чувствувах как израстват криле на тромавите ми крака.
— Браво, юначина! — извика Зорбас, като пляскаше с ръце, за да отмерва такта. — Браво, юначето ми! По дяволите хартиите и мастилниците! По дяволите благата и изгодите! Ех море, сега като почваш да играеш хоро и твоя милост и научаваш езика ми, какво още имаме да си кажем!
Разчисти с босите си ходила камъчетата, плесна с ръце.
— Началство — извика той, — имам много неща да ти казвам, не съм обичал друг човек както теб, имам много неща да ти казвам, но езикът ми не може да ги изрече… Ще ги изиграя на хоро тогава! Дръпни се настрана, да не те настъпя! Хайде! Хоп! Хоп!
Подскочи високо, краката и ръцете му се превърнаха на криле. Така както го гледах да полита изправен нагоре, над земята, на фона на небето и морето, той ми изглеждаше като някакъв стар архангел — бунтовник. Защото танцът на Зорбас беше изпълнен с предизвикателство, упорство и бунт. Сякаш викаше: „Какво можеш да ми направиш, Всемогъщий? Нищо не можеш да ми направиш; само да ме убиеш. Убий ме, пет пари не давам; изкарах си яда, казах, каквото исках да кажа; сварих и да поиграя хоро и вече не ми трябваш!“