Потомците на Шанара

Няма да си тръгна без Меча, безмълвно се закле той. Независимо какво ще ми струва! Огънят на решителността сякаш го изгаряше отвътре.

След това отново се появи съскането — вече много по-близо. Като че ли идваше от няколко посоки. Падишар забави ход и спря, после се обърна. С Друт и Стасас от двете страни, излезе напред, за да предпази братята и планинеца. Внимателно започна да се промушва между каменните отломки.

Съскането стана по-силно и отчетливо. Вече се чуваше и дишане.

Очите на Пар лудо претърсваха тъмнината. Нещо идваше към тях, същото нещо, което бе уловило Киба Блу и всички останали, които бяха влизали в Дупката и не се бяха върнали. Убедеността му беше ужасяваща. И все пак не търсеше противника, а гробницата с Меча на Шанара. Отчаяно се оглеждаше. Виждаше я ясно в мислите си. Внимателно я огледа, но в мъглата и мрака тя отново се изгуби.

Нещо странно започна да става с него.

Усети в себе си как магията на молитвената песен се надига. Почувства напрежение като никога досега.

Кол погледна лицето му и пребледня:

— Пар! — прошепна той и го разтръска.

Червени точици светлина се появиха навсякъде около тях, горейки като малки огньове в мрака. Трептяха, свиваха се и се приближаваха. Явиха се лица — не съвсем човешки, проядени и изкривени. Телата се измъкнаха от нощта — някои по-големи, други по-малки, но всички невъобразимо безформени. Сякаш бяха накъсани и газени, за да се види какво ще се получи. Някои вървяха, други пълзяха.

За миг обградиха малката групичка. Бяха като част от кошмар, от ужасен сън, който бе продължил и след събуждането. Тъмни пипала се подаваха през кожата, през очите и устните им.