Потомците на Шанара
- Автор: Брукс Терри
- Серия: the heritage of shannara #1
- Год: 1992
- Язык: болгарский
- Переводчик: Александър Лозев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Потомците на Шанара». Краткое содержание книги:
Долу откриха, че командирът на смяната спи. Беше нов, а не онзи, който ги бе уловил до стената в парка. Още по-добре. Безшумно го завързаха, запушиха устата му и го затвориха в стаята.
— Оставете лампите! — заповяда Падишар. Подминаха вратата на командира и продължиха до края на коридора. Пред тях се появи единична желязна врата, два пъти по-висока от най-високия между тях — грозничкия Друт. Имаше дръжка, на която бе отбелязана вълча глава — знакът на Търсачите. Падишар я хвана с две ръце и я завъртя. Вратата бавно се открехна. Изправиха се пред непрогледен мрак, от който идваше мирис на хоросан и глина.
— Стойте един до друг — прошепна през рамо Падишар и стъпи в тъмнината. Погледът му беше страшен.
Кол се обърна, за да стисне рамото на Пар и последва вожда.
Намираха се в гора от преплетени дървета, храсти, бръшлян, трънаци и непрогледна мъгла. Гъстите клони на дърветата криеха и последната светлина. Навсякъде имаше кал. Около тях лазеха и подскачаха различни твари, но не можеха да кажат какви. Задушаваше ги миризмата на хоросан и глина, но имаше и нещо друго, нещо още по-непоносимо. От тъмата се носеха звуци — далечни, непознати, плашещи. Дупката бе един безкраен мрак.
Всеки нерв в тялото на Пар Омсфорд крещеше да се махат от там.
Падишар ги поведе напред. Друт го последва, след това Кол, Пар, Морган и Стасас — колона от просмукани от дъжда фигури. Бавно си проправяха път напред, към стария Мост на Сендик, като се придържаха към края на долината. Пар и Кол носеха куките и въжетата, а останалите бяха извадили оръжие. Пар погледна за миг през рамо и видя как светлината от отворената врата изчезва в мъглата. Мечът на Лий бе в ръката на Морган, а дъждовните капки звънтяха по лъщящата му повърхност.
Земята, върху която стъпваха, беше мека, но ги издържаше. Дупката изглеждаше като гигантска паст, отворена и очакваща. От нея като че ли се носеше миризмата на всичко, вече изядено. Различни твари се провираха между краката им и плуваха в локвите сред калта и трънаците. Тишината беше оглушаваща. Дори предишните звуци изчезнаха с приближаването им. Само дъждът постоянно се провираше между клоните на дърветата.
На Пар му се стори, че вървят доста дълго. Минутите бавно се нижеха, докато накрая изгубиха чувство за начало и край. Чудеше се колко ли имаше още до срутения мост? Сигурно вече трябваше да са там. Почувства се като хванат в капан — отляво стената, отдясно дърветата, а дъждът и мракът бяха навсякъде. Черните плащове на спътниците му изглеждаха като дрехите на гробари.
След това Падишар Крийл спря и се заслуша. Пар също го бе чул — нещо като съскане някъде дълбоко в гората, като поточе, излизащо от пукнатина. Другите се оглеждаха наоколо. Съскането спря и тишината отново се изпълни със звуците на собственото им дишане и дъжда.
Мечът на Падишар проблесна, когато им направи знак да продължат напред. Сега ги поведе по-бързо, сякаш усещаше, че не всичко е наред и трябва бързината да се предпочете пред предпазливостта. Светлината изчезваше бързо, преминавайки от сиво в кобалтово черно.
Изведнъж Пар усети, че нещо ги наблюдава. Косата на брата му настръхна и той бързо се огледа. Нищо не се раздвижи в мъглата, не се показа.
— Какво има? — прошепна Морган в ухото му, но той само поклати глава.
След това се появиха камъните от срутения мост на Сендик, които се показваха от гората като масивни натрошени зъби. Падишар забърза напред, а другите го последваха. Отделиха се от стената и навлязоха между дърветата. Дупката сякаш ги погълна в мъглата и тъмнината си. Останките от моста бяха разхвърляни наоколо.
Пар си пое дълбоко дъх. Мечът на Шанара бе забит в червен мрамор и заключен в гробница под свода на Моста на Сендик, казваха старите легенди.
Трябваше да е тук някъде наблизо.
Поколеба се. Мечът се намираше в червен мрамор, но можеше ли да го освободи? Можеше въобще да влезе в гробницата?
Очите му претърсваха мъглата. Ами ако беше заровен под колоните? Как щяха да го стигнат?
Толкова много въпроси без отговори, помисли той и внезапно се почувства отчаян. Защо не си ги бе задал по-рано? Защо не бе обмислил възможностите?
Скалите се очертаваха в мъглата. Виждаше се западният ъгъл на Палатата на кралете на Калахорн — тъмна сянка сред дърветата. Усети, че гърлото му се стяга. Почти бяха стигнали далечната стена на долината. Почти бяха извън местата, където биха ги забелязали.