Молитвената песен
- Автор: Брукс Терри
- Серия: Шаннара #3
- Год: 1995
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елмира Димова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Молитвената песен». Краткое содержание книги:
Друидът не каза нищо. Само се усмихна — бегло и тъжно — и се обърна. Помаха им да го последват и тръгна напред между дърветата.
Яздиха съвсем малко през група дървета и съхнещи храсти и се озоваха пред тясна долчинка до брега на реката. Аланон отново спря коня си и този път слезе от него. Роун и Брин също скочиха на земята. Застанаха пред конете и се загледаха в гъста група от дървета отвъд долчинката.
— Какво има, Аланон? — успя най-после да зададе въпроса си Брин.
Друидът отговори, без да се обръща:
— Нещо идва насам. Слушайте!
Те стояха неподвижни, напрегнали слух. Толкова тихо беше, че чуваха собственото си остро дишане. Предчувствието на Брин отново й зашепна. Дошло беше от дъжда и сивотата на Драконовите зъби и я беше намерило. Настръхна от ужас и се разтрепери.
Изведнъж чуха слаб шум — прошумоляване на сухи листа, сякаш някой пристъпваше тихо и предпазливо по тях.
— Ей, там! — извика Роун и посочи с ръка.
Нещо се показа между дърветата на отсрещната страна на долчинката. Все още скрито в мрака, то се спря изведнъж. Забелязало беше тримата, които го наблюдаваха. Стоя известно време застинало в укритието си, втренчило невидими очи в тях. Приличаше на безмълвна сянка в мрака.
После, явно взело някакво решение, съществото бързо излезе от дърветата и застана в светлината: Брин се смрази. Никога не беше виждала подобно нещо. На външен вид приличаше на човек, стоеше полу приведено, с отпуснати пред себе си ръце. Огромно, яко, жилесто и мускулесто. Кожата му, с много странен червеникав цвят, беше силно опъната по мощното му тяло. Не беше космато като се изключи гъстата козина до слабините. Пръстите на ръцете и краката му завършваха с огромни извити животински нокти. Лицето — муцуна на комично уродлив звяр — беше грубо и покрито с белези. Гледаше ги с искрящи жълти очи, застинало в отвратителна разкривена гримаса, която разкриваше множество криви зъби.
— Какво е това? — прошепна Роун Лий ужасен.
— Това, което беше обещано — отговори тихо Аланон, силно разстроен.
Червеникавото същество се доближи с няколко стъпки към края на долчинката, спря и зачака.
Аланон се обърна към девойката от Вейл и планинеца:
— Това е Джачайра, същество от друг век, изключително зло. Изолирано било от земите чрез магията на същества от света на вълшебството много преди появата на човека, дори много преди времето, когато елфите създали Забраняващото… Само магия със същата сила би могла отново да го освободи.
Стана и загърна плътно плаща си:
— Изглежда съм грешал. Призраците Морди явно са допуснали, че можем да минем оттук. Само в място като тези планини, в място, където магията все още е жива, може да бъде освободено същество като Джачайра. Призраци Морди ни изпращат противник, който е далеч по-опасен от тях.
— Ами нека да проверим колко е опасен — предложи храбро Роун и изтегли черното като абанос острие на меча на Лий.
— Не. — Аланон хвана бързо ръката му. — Тази битка е моя.
Роун погледна Брин за подкрепа:
— Мисля, че всяка битка в това пътуване трябва да се води от всички нас.
Аланон обаче поклати глава:
— Не и този път, принц на Лий. Вече си показал смелостта и привързаността си към тази девойка. Не се съмнявам нито в едното, нито в другото. Но силата на това същество е много по-голяма от твоята. Аз трябва да се боря сам.
— Аланон, недей! — извика внезапно Брин и сграбчи ръката му.
Той я погледна. Посърналото му лице и очите, които проникваха през всичко, което тя се опитваше да скрие, изразяваха мрачна решителност. Гледаха се известно време, после Брин, без да разбере защо, пусна ръката му.
— Недей — повтори тя тихо.
Аланон погали бузата й. На отсрещната страна на долчинката Джачайра ненадейно нададе пронизителен вик, който раздра тишината на следобеда — вик, който много приличаше на смях.
— Искам да дойда с теб! — упорстваше Роун Лий и тръгна напред.
Друидът му препречи пътя:
— Стой си на мястото, Роун Лий. Не мърдай, докато не те извикам. — Черните му очи бяха впити в очите на младежа. — Не се бъркай в тази работа. Независимо какво ще се случи, не се намесвай. Обещай ми.
Роун се колебаеше:
— Аланон, аз не мога…
— Обещай ми!
Планинецът го погледна предизвикателно, после неохотно, кимна с глава:
— Обещавам.
Друидът премести очи върху девойката от Вейл, погледна я за последен път и прошепна:
— Пази се, Брин Омсфорд. После се обърна и тръгна към долчинката.
ГЛАВА 25
Слънцето разливаше светлината си от безоблачното синьо небе и високата фигура на Аланон се очерта рязко, тъмна на пъстрия фон на гората. Топлият въздух ухаеше с ароматите на есента. Полъх на тих ветрец повдигаше леко полите на плаща му. Реката блестеше ослепително като сребро сред обраслите с все още зелена трева брегове и студеният й блясък се отразяваше в очите на високия мъж.