Молитвената песен
- Автор: Брукс Терри
- Серия: Шаннара #3
- Год: 1995
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елмира Димова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Молитвената песен». Краткое содержание книги:
Друидът стоеше на няколко крачки от спящите младеж и девойка. Тръгнал беше в гората, защото му се прииска да остане сам, да размисли и да прецени каква е вероятността да се случи това, което предстоеше. Колко неочаквано му прозвучаха думите на духа на Бремен. Наистина странно — удариха го като гръм от ясно небе. А не би трябвало. Още от самото начало той много добре знаеше какво ще стане. Въпреки това винаги беше имал чувството, че все нещо ще се промени. Та нали беше друид? Следователно всичко беше възможно.
Мрачните му очи се плъзнаха по планинската верига. Отминалите дни на живота му бяха далеч назад, битките, в които беше оцелявал и пътищата, които беше изминал, докато стигне до този момент. Бъдещите дни също изглеждаха далечни, но това беше илюзия, много добре го знаеше. Бъдещите дни бяха непосредствено пред него.
Толкова много беше постигнато, мислеше си той. Но не беше достатъчно. Обърна се и погледна спящата девойка от Вейл. От нея ще зависи всичко. Тя, естествено, не можеше да повярва в това, нито в истината за песента на желанията. Възприемаше силата на песента на елфите от човешка гледна точка. А магията никога не е била нещо човешко. Той й беше показал на какво беше способна магическата песен — съвсем нищожна част от границите, в които тя можеше да се разпростира. Усещаше, че девойката нямаше да издържи на повече. Брин приемаше магията по детски, а узряването й щеше да бъде трудно.
Доста трудно, беше сигурен в това, просто, защото той не беше способен да й помогне.
А дали наистина не беше способен да й помогне? Ето че всичко отново се повтаряше. Усмихна се мрачно. Пак това негово решение никога на никого да не разкрива всичко, а само толкова, колкото сметнеше за необходимо. Същата убеденост, която се появи преди много години с Ший Омсфорд — истината се научава най-добре от онзи, който я използва. Естествено, че би могъл да й каже — или поне да се опита да й каже. Баща й би искал тя да знае. Навремето Уил Омсфорд беше настоявал, че момичето елф Амбърл трябва да узнае истината. Само че не Уил Омсфорд, а той решаваше какво да казва.
Решението винаги е било негово.
Устата му се изкриви в горчива усмивка. Отдавна отминаха годините на Съвета на друидите в Паранор, когато много умове и много мнения се обединяваха, за да търсят решения на проблемите на човечеството. Друидите; мъдреците на миналото, вече ги нямаше. Историческите книги и Паранор, и всички надежди и мечти, които те някога пораждаха, изчезнаха. Остана само той.
Сега всички проблеми на човечеството бяха негови, както винаги са били и ще продължат да бъдат, докато е жив. И това решение пак трябваше да бъде лично негово. И друидът го взе, когато реши да бъде това, което е. Той обаче беше последният. Дали щеше да има някой друг, който да вземе същото това решения, когато той си отиде от този свят?
Сам, неуверен, той стоеше в сенките на дърветата в края на гората и наблюдаваше Брин.
Призори продължиха на изток. И този есенен ден беше окъпан в ярките лъчи на слънцето — топъл, благоуханен, изпълнен с мечти за това, което би могло да бъде. Когато нощта потъна на запад от Волфкстааг слънцето се издигна на източния хоризонт и се подаде иззад очертанията на гората. Златистите му лъчи се протегнаха, докоснаха и най-затънтените и тъмни кътчета на земята и прогониха мрака. Дори сред огромната скована самота на забранената планина те се почувстваха отпуснати и спокойни.
Брин си мислеше за дома. Колко красива би изглеждала Вейлската долина в ден като този! Дори тук багрите на сезона бяха безразборно разхвърляни върху мъх и зеленина все още не загубили цвета от щедрата четка на лятото. Девойката вдишваше дълбоко уханията на живота и главата й се замая. По това време селяните на Вейл вече бяха будни и се готвеха за всекидневната си работа. Приготвяха закуската и през широко отворените прозорци се носеше апетитна миризма на готвено. По-късно, вече привършили със сутрешните си задължения, семействата щяха да се съберат на разговорка. Те щяха да се наслаждават на един такъв следобед, необичаен за това време на годината, да се потопят в спокойствието му и да се опитат да задържат, макар за кратко, спомена за отминалото лято.
Как бих искала да съм там сред тях сега, помисли си Брин. Как бих искала да съм у дома!
Сутринта си отиде бързо, сгрята от слънцето, в спомени и мечти. Изминаваха хребети и склонове и отново хребети и склонове. Отвъд, зад Волфсктааг, започна да се мержелее гъстата гора на низината. По обед бяха оставили зад гърба си голяма част от планинската верига и започнаха да се спускат.