Молитвената песен

Планинецът помълча, после каза:

— Предполагам, че се дължи на това, което ни се случи, Брин. Рогът на пъкъла, Паранор, Аланон, който сподели с нас какво му е казал духът на Бремен. Всичко това не можеше да не ни промени. Освен това толкова много дни сме далеч от Вейл, от всичко, което ни е близко и приятно. И това оказва влияние, няма начин.

— Далеч от Джеър — каза тя тихо.

— И от родителите ти.

— Но най-много ми липсва Джеър — каза тя натъртено, сякаш търсеше причината. — Не, не е това. Нещо друго е, нещо извън Аланон. И не е свързано с липсата на-дома и семейството. И… усещам го много ясно, Роун. Някъде дълбоко в мен. Нещо, което… — Млъкна неуверено и извърна поглед. — Защо Джеър не е до мен сега — само за няколко минути. Мисля си, че той щеше да разбере какво не е наред. Толкова сме близки в това отношение… Спря и се засмя тихо. — Глупаво, нали? Да искам нещо, което едва ли би променило нещата.

— Джеър и на мен ми липсва. — Планинецът се помъчи да се усмихне. — Той поне щеше да отвлече мислите ни от проблемите. Щеше да е някъде по следите на Призраци Морди или нещо подобно.

Млъкна притеснен, като се усети какво каза. После продължи:

— Както и да е. Всъщност може би всичко си е наред. Ако наистина имаше нещо нередно, Аланон щеше да го усети, нали така? Във всеки случай той като че ли усеща всичко.

Брин мълча дълго.

— Чудя се дали още е така — каза тя накрая. — Чудя се дали той все още може да усеща всичко.

Замълчаха, и двамата вперили очи в тъмнината, потънали в мислите си. Времето течеше бавно, а безмълвието на нощта ги притисна, сякаш искаше да ги обгърне в плаща на застиналата си злочеста самота. С всяка изминала минута им се струваше все по-сигурно, че някакъв звук ще разкъса този омагьосан кръг — далечен вик на живо същество, леко раздвижване на някое дърво, прошумоляване на лист или бръмчене на насекомо. Нищо подобно не се случи. Нямаше никакъв звук. Имаше само тишина.

— Имам чувството, че се скитаме безцелно — каза изведнъж Брин.

Роун Лий поклати глава:

— Следваме определен маршрут, Брин. И той си има цел.

Тя го погледна:

— Защо не те послушах и не си останах у дома?

Планинецът я изгледа смаяно. Красивото мургаво лице беше обърнато към неговото. В черните очи на девойката от Вейл имаше и умора, и несигурност, една смесица, която много приличаше на страх. За миг изпита неприятното усещане, че момичето, което седеше срещу него, не беше Брин Омсфорд.

— Аз ще те закрилям — каза той тихо, натъртено. — Обещавам.

Тя се усмихна, вяла, бегла усмивка, която в миг изчезна. Протегна ръце и го докосна нежно:

— Вярвам ти — прошепна тя.

Но някъде дълбоко в себе си усети, че не е много сигурна дали той ще е в състояние да направи това.

Аланон се върна в лагера почти в полунощ. Появи се измежду дърветата като всяка друга сянка, която се движеше във Волфкстааг. Лунните лъчи се промъкваха през клоните на дърветата и сребристата им светлина придаваше на нощта неестествен блясък. Роун и Лий спяха, завити в одеалата. Огромната планина беше потънала в тишина. Той май единствен будуваше.