Молитвената песен

Тримата ездачи спряха.

— Това е Чард Раш — посочи Аланон към водопада.

Брин гледаше надолу онемяла. Имаше чувството, че е застанала на края на света. Можеше да каже какво вижда, но не и да опише какво изпитваше в момента. Долу, най-малко на стотина ярда разстояние, водите на Чард Раш се разбиваха и завъртаха бясно край скалата и побягваха през цепнатина. Гледката беше величествена и зашеметяваща и тя стоеше захласната. Далеч зад долината, в която се изливаше водопадът, Източната земя се простираше до хоризонта и проблясваше слабо през понесените от вятъра пръски на водопада. Приличаше на картина с избелели и изтрити от годините цветове с размазани тонове. По мургавото лице на девойката от Вейл полепваше гъста мъгла, която се просмукваше в дългата коса и дрехите й като лек дъждец. Тя премигваше бързо, за да изтръска водата от очите си и вдишваше дълбоко студения остър въздух. Не можеше да обясни защо, но изпитваше усещането, че отново се ражда.

Аланон им махна да тръгват и тримата се заспускаха по вътрешния склон на гористата долина към процепа в скалата, където се губеше водопадът. В колона по един те лъкатушеха през храсти и наклонени борове, вкопчени здраво в каменистата почва в по-високата част на склона и следваха пътеката, която се спускаше край водопада. Обгърнаха ги издигащи се облаци от мъгла, влажни и лепкави. Воят на вятъра заглъхна след като превалиха билото и пронизителното му свистене се загуби в приглушеното боботене на водопада. Слънцето се скри в сянка, сякаш над гората изведнъж падна здрач.

Накрая стигнаха основата на водопада и продължиха по тъмна пътека, която най-после ги изведе от мъглата и тъмнината и те отново се озоваха под топлите лъчи на слънцето. Яздеха на изток по брега на реката през гъста трева, все още зелена и свежа в сянката на обсипаните с пожълтели листа разпръснати борове и дъбове. Постепенно тътенът на водопада заглъхна и въздухът стана по-хладен. В дърветата около тях прелитаха птички.

Животът отново се върна на земята. Брин въздъхна облекчено. Благодарна беше, че най-после излязоха от планината.

Изведнъж Аланон дръпна поводите на коня си и спря.

Сякаш по желание на друида гората около тях внезапно се смълча. Дълбока тишина обгърна всичко наоколо! Конете на Брин и Джеър спряха зад коня на Аланон. Девойката от Вейл и планинецът погледнаха изненадани високия мъж, после се спогледаха учудени и разтревожени. Аланон не помръдна. Седеше на коня си неподвижен, втренчил поглед в сенките на дърветата пред него и се ослушваше.

— Аланон, какво…? — опита се да попита Брин, но друидът вдигна рязко ръка и й даде знак да мълчи.

Накрая се обърна към тях. Изпитото му мрачно лице беше напрегнато и сурово, очите му присвити. Девойката от Вейл и планинецът не го бяха виждали досега такъв. В този момент, кой знае защо, предчувствието отново връхлетя Брин, внезапно и ужасяващо.