Молитвената песен
- Автор: Брукс Терри
- Серия: Шаннара #3
- Год: 1995
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елмира Димова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Молитвената песен». Краткое содержание книги:
Брин Омсфорд и Роун Лий обаче не можеха да се насладят на прекрасния ден, преследвани от ужасното признание на Аланон и от напрегнатото очакване на онова, което предстоеше да им се случи. Затворили се в себе си, всеки отдаден на личните си емоции и интимни мисли, девойката от Вейл и планинецът яздеха мълчаливо напред под шарените сенки на големите, черни дървета. Единственото, което усещаха, беше студът, който смразяваше душите им.
— От тук нататък пътят ни става опасен — беше им казал тихо Аланон преди да тръгнат тази сутрин. В гласа му беше прозвучала необичайна нотка на нежност. — Призраците Морди няма да ни изпускат от очи при целия ни преход през Източната земя и горите на Анар. Те знаят, че идваме. След Паранор няма никакво място за съмнение. Знаят и още нещо — че трябва да ни спрат преди да стигнем Мейлморд. Гномите ще ни търсят, а там, където няма да има гноми, ще бъдат онези, които се подчиняват на Черните скитници. Нито една пътека на изток в Рейвънсхорн няма да е безопасна за нас.
— И все пак, само трима сме, така че няма да е лесно да ни открият. Призраците Морди и гномите следят два пътя, по които подозират, че ще вървим — на север над реката Раб и на юг през Кълхейвън. Те са безопасни и безпрепятствени, за тях разбира се, и всеки благоразумен човек би ги избрал. Ние обаче няма да минем нито по единия, нито по-другия. Ще предпочетем най-опасния път — но не само за нас, а и за тях. Ще вървим право на изток в централен Анар, през Волфкстааг, Дарклин Рийч и тресавището Оулдън. В тези райони действат магии, по-стари от техните, магии, които те биха се позамислили дали да предизвикват. Волфкстааг е забранена зона за гномите и те няма да влязат в нея, дори Призраците Морди да ги изкомандват да направят това. Там има неща, по-опасни от гномите, които искаме да избегнем, но те спят. Ако сме достатъчно бързи и предпазливи, ще минем невредими. Дарклин Рийч и тресавището са свърталища и на други магии, но там бихме могли да намерим някои по-доброжелателни към нашата, отколкото към тяхната идея…
Яздиха през западната част на централен Анар и се изкачиха на възвишенията, които бяха предверието към скалистите гористи хребети на Волфкстааг. През целия път се оглеждаха за черните същества, които дебнеха някъде наоколо. По пладне стигнаха Прохода на Джейд и започнаха едно дълго, спиралообразно изкачване по южния му склон, скрити от дървета и шубраци. В средата на следобеда бяха стигнали доста на изток от прохода и се изкачваха към високите била. Свечеряваше се. Когато се стъмни те вече бяха навлезли навътре в планината. Сенките се промъкваха като живи същества сред дърветата, между които вървяха. Не преставаха да се оглеждат, но не откриваха никакви признаци за присъствието на някакъв живот и имаха усещането, че са абсолютно сами.
Странно беше и някак страшно, че биха могли да са сами, помисли си Брин, когато планината потъна в мрак и денят отмина. Искаше й се да усеща поне някакво незначително присъствие на живот, но тези върхове и гори изглежда бяха лишени от всякакъв живот. Нямаше птици, нямаше насекоми, нямаше никаква живинка. Имаше само тишина — дълбока и всепроникваща, която — при липсата на всякаква форма на живот оживяваше.
Аланон спря и те си направиха лагер под една разкривена разцепена хикория. След като извадиха провизиите, погрижиха се за конете и подготвиха мястото за спане, друидът им нареди да не палят огън, махна с ръка и се скри в дърветата. Девойката от Вейл и планинецът го наблюдаваха, докато той изчезна от погледа и после седнаха да вечерят. Ядоха студена храна — хляб, сирене и сушени плодове. Хранеха се мълчаливо в тъмнината и оглеждаха сенките наоколо, като търсеха някакъв признак на живот, който вече бяха загубили надежда, че ще се появи. Нощното небе над тях беше осветено от големи разпръснати звезди.
— Накъде мислиш тръгна сега? — попита Роун Лий след известно време. По-скоро задаваше въпроса на себе си. Брин сви рамене и не каза нищо. — Същинска сянка, нали? Променя се с всяка смяна на слънцето и луната, появява се внезапно и изчезва. И винаги причините си ги знае само той. Никога не би споделил мотивите си с нас, естествено. Нито с което и да било друго най-обикновено човешко същество като нас. — Въздъхна и сложи настрана чинията. — Само че ние май вече не сме най-обикновени човешки същества, не мислиш ли?