Отвъд залеза (Животът и любовите на Морийн Джонсън(Мемоари на една леко нередовна жена))
- Автор: Хайнлайн Роберт Энсон
- Серия: История на бъдещето #27
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Отвъд залеза (Животът и любовите на Морийн Джонсън(Мемоари на една леко нередовна жена))». Краткое содержание книги:
След час продължавах упорито да си повтарям: Не! Недей да се захващаш да четеш нищо! Ако трябва да го прочетеш, слагай книгата при онези, дето ще вземеш със себе си.
И тогава чух котешко мяукане.
— Ох, това момиче! Сюзън, какво ми стори? — рекох си аз.
Преди две години бяхме останали без котка поради трагичната смърт на Капитан Блъд, внук на Шарже д’афер — внезапна смърт: някакъв шофьор го беше ударил на булевард „Рокхил“ и бе офейкал. През изминалите дотогава четирийсет и три години никога не бях оставяла къщата без котка. Склонна съм да се съглася с господин Клеменс, който бе наел три котки, след като се бе преместил в дома си в Кънектикът, за да придобие новата къща атмосфера на обитаема.
Но този път реших да продължа борбата без котка. Патрик беше на осемнайсет години, Сюзън — на шестнайсет. Всеки бе получил Хауардовия си списък. Съвсем предсказуемо беше, че в близкото бъдеще и двамата ще излетят от гнездото.
Котките си имат един основен недостатък. След като веднъж осиновиш котка, вече си вързан за дял живот. Искам да кажа, за целия живот на котката. Тя не говори човешки език и не разбира неизпълнените обещания. Ако я изоставите, умира и призракът й ви преследва нощем.
На вечеря в деня, когато убиха Капитан Блъд, всички едва докоснахме храната и на никого не му се говореше. Най-накрая Сюзън се обади:
— Мамо, да започваме ли да преглеждаме обявите? Или ще отидем в Хуманното общество?
— Защо, миличка? — съвсем умишлено се направих на гьон.
— За котенце, разбира се.
Така че си казах репликата:
— Едно коте живее петнайсет години или повече. Когато вие двамата напуснете семейството, ще продадем къщата, тъй като нямам намерение да се мотая самичка из четиринайсетстайна къща. И какво ще стане с котката?
— Нищо. Защото няма да има котка.
Някъде след две седмици Сюзън закъсня малко от училище. Влезе и рече:
— Мамо, трябва да изляза за час-два. Имам да свърша нещо.
Носеше кафяв хартиен плик.
— Да, миличка. Мога ли да попитам къде ще ходиш и по каква работа?
— Ами по тази — тя остави плика на кухненската маса. Той се килна настрани и от него излезе едно котенце. Сладко котенце — мъничко, чистичко, черно-бяло — като излязло от стихотворение на господин Елиът.
— Ох, Божичко! — възкликнах аз.
— Всичко е наред, мамо. Вече й обясних, че не може да живее тук — обади се Сюзън.
Котето ме погледна ококорено, после приклекна и взе да мие бялото си жабо.
— Как се казва? — попитах аз.
— Няма си име, мамо. Няма да е честно да я кръстим. Ще я нося в Хуманното общество, за да я приспят, без да я заболи. Това трябва да свърша.
Бях много твърда със Сюзън — сама щеше да храни котето. Щеше да чисти кутията му с пясък и да го сменя, когато стане нужда. Тя ще го учи да използва вратичката за котки; да се грижи да бъде ваксинирано и ако стане нужда, да го носи до ветеринарната клиника на „Плаза“. Котето си е нейно и само нейно, и когато се омъжи и напусне дома, трябва да знае, че е длъжна да го вземе със себе си.
Котето и момичето изслушаха всичко това с ококорени очи и сериозни физиономии и двете се съгласиха с условията. А аз се опитах да не се сприятелявам с тази котка — нека да си гледа само Сюзън и да се привързва само към нея.
Но вие как ще постъпите, ако една черно-бяла пухкава топчица приклекне пред вас на задни крачета, изпъчи тлъсто коремче, размаха седемсантиметровите си лапички покрай ушите си и ви изтърси пределно ясно:
— Моля те, мамо… хайде да се борим, моля те!
Въпреки това Сюзън беше решила да вземе котето със себе си. Така и не обсъдихме въпроса повторно, но уговорката си оставаше.
Отидох до входната врата — котки никакви. Тогава отидох до задния вход.
— Влезте, ваше височество.
Нейно височество, принцеса Поли Пондероза Пенелопа Пичфъз, влезе с парадна стъпка и с гордо вирната опашка. („Е, сети се най-после! Както и да е, но повече да не се повтаря! Какво има за обяд?“) Приклекна пред кухненския шкаф, в който държахме котешката храна.
Омете цяла консерва от сто и седемдесет грама риба тон и дроб, поиска си още и се справи също толкова успешно с телешкото в собствен сос, после хапна за десерт известно количество хрупки, като спираше от време на време, за да се отърка в коленете ми. Най-накрая спря и започна да се мие.
— Поли, я да ти видя лапичките! — Не беше в обичайния си безупречен вид и никога не я бях виждала толкова гладна. Къде ли се беше губила през последните три дена?
След като прегледах лапичките й, вече бях сигурна, че е миткала по улиците. Намислих си няколко мрачни въпроса, които смятах да задам на Сюзън, когато ми се обади по телефона. Ако се обадеше. Но междувременно котката беше тук, беше си у дома и следователно в момента аз отговарях за нея. Когато тръгнех да се изнасям, трябваше да я взема със себе си. Беше неизбежно. Сюзън, щеше ми се да беше останала неомъжена само още съвсем малко, колкото да те напляскам по дупето.