Отвъд залеза (Животът и любовите на Морийн Джонсън(Мемоари на една леко нередовна жена))
- Автор: Хайнлайн Роберт Энсон
- Серия: История на бъдещето #27
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Отвъд залеза (Животът и любовите на Морийн Джонсън(Мемоари на една леко нередовна жена))». Краткое содержание книги:
Това беше лошата новина. А сега и добрата: по време на онази година, прекарана в Япония, на няколко пъти чух за друга червенокоса англичанка-американка-канадка, която обикаляла из империята и изучавала японските градини. Говорела японски и хората разправяха, че приличала на мене, макар че това последното не означава почти нищо: ние, кокорчовците, всичките им изглеждаме еднакви, само дето червената коса винаги се забелязва, а владеенето на японски съвсем определено се набива на очи.
Била ли съм — ще бъда ли изпратена обратно, на друго посещение в предвоенна Япония? Дали съм влязла в примка на времето? Парадоксът хич не ме тревожи; агентите на Времето са свикнали с примките, аз вече съм в примка за годината 1937/38: първия път съм прекарала тази година в Канзас сити.
Ако съм в примка (тройна) в Япония през 1937/38 г., значи разтрояването по личната ми времева линия се случва след сегашния момент… което означава, че Пиксел ще предаде съобщението и ще ме спасят. Парадокси във времето не съществуват — всички привидни парадокси могат да се разплетат.
Но тази нишка е твърде тънка, за да закача надеждите си на нея.
Вторник, 5 август 1952 г., времева линия две, започна като тъжен ден за Морийн… сам-самичка за първи път в живота ми, сама с досадното задължение да изчистя старата фермерска къща, да я заключа и да се отърва от нея. Но поне за едно денят беше радостен. Животът ми на омъжена жена приключи, когато Брайън се разведе с мене; вдовството ми приключи, когато Сюзън се омъжи; това досадно задължение беше началото на ергенлъка.
Пети август 1952 г. беше началото на моя ергенлък, защото тогава реших, че от този ден нататък с мене ще се държат като с мъж, що се отнася до правата и привилегиите — иначе ще вдигам врява чак до Бога. Вече нямах семейство, не можех да раждам, не си търсех съпруг, бях финансово независима (че и отгоре!).
Не смятах да бъда агресивна. Ако един джентълмен ме пропуснеше да мина първа през вратата, щях да приема любезния жест и да му благодаря. Джентълмените обичат да правят малки галантни жестове; дамите обичат да ги приемат изящно, с усмивка и любезна дума.
Споменавам го, защото през седемдесетте години имаше много жени, готови най-безмилостно да разгонят фамилията на някой мъж, само заради малка любезност: да предложи стол на една жена или да й подаде ръка на влизане или на излизане от колата. Тези жени (малцинство, ала крайно противно малцинство, което сякаш беше навсякъде) се отнасяха към традиционната любезност като към кръвна обида. Постепенно започнах да ги наричам наум „Лесбийската мафия“. Не знам дали всички са били хомосексуални (макар и да съм сигурна за някои), но поведението им ме караше да ги слагам в един кюп.
Ако сред тях имаше и такива, които не са лесбийки, то къде ли си намираха хетеросексуални партньори? Що за мухльо би се примирил с такава грубост у една жена? Мъчно ми е да го казвам, но през 1970 г. мухльовци имаше всякакви и то в изобилие. Мухльовците вземаха връх. Мъжествените мъже, галантните джентълмени, онези, които не чакат някой да ги ръчка, се намираха все по-трудно.
Основният проблем при изнасянето ми бяха книгите: кои да запазя, кои да раздам, кои да взема със себе си. Мебелите и разните дреболии — от тенджерите и тиганите до чаршафите — щях да ги предоставя предимно на благотворителни организации. Живяхме в тази къща двайсет и три години. Повечето мебели бяха също на толкова години. След като цял рояк шавливи дечица беше работил по тях, пазарната им стойност беше твърде ниска, за да оправдае запазването им — тъй като нямах намерение да си създавам истински дом в обозримо бъдеще.
За пианото се поколебах. Беше ми старо приятелче; Брайни ми го беше подарил през 1909 г. — още тогава го беше купил от втора (трета?) ръка; то беше първото доказателство, че „Брайън Смит асоушиейтс“ наистина е минала от червено на черно. Брайън беше платил за него четиринайсет долара на търг.
Не! Ако имах намерение да осъществя плановете си, не трябваше да влача със себе си много багаж. Пиано можеш да си наемеш навсякъде.
След като реших да изоставя пианото, вече ми беше лесно да вземам решения, така че се захванах с книгите. Кой да ти повярва, че една къща може да побере толкова много книги?
Вкарах вътре голямата маса; започнах да опаковам върху нея книгите, които щях да складирам тук. Вкарах и малката масичка за чай — на нея слагах тези, които щях да взема със себе си. Масичките за карти — за книгите, които щях да дам на „Добра воля“. Или на Армията на спасението. Който дойдеше първи, той щеше да вземе всичко — дрехи, книги, спално бельо, мебели, всичко — и колкото по-скоро, толкова по-добре. Но първо трябваше да дойдат да го вземат.