Мъртвите сибирски полета
- Автор: Фалк Виктор
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ив Димитров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мъртвите сибирски полета». Краткое содержание книги:
След два дни великият княз Константин трябваше да замине по служба и щеше да се бави няколко седмици.
Като гръм от ясно небе дойде тази царска заповед. Въпреки че като адмирал бе свикнал да се отдалечава по служба от Петербург, този път заповедта му бе неприятна.
Беше му много криво да се отдели от младата си жена, тъй като от ден на ден все повече я обичаше. Той се опита да помоли царя да отмени заповедта, но Александър II не искаше и да знае, тъй че на Константин не му оставаше нищо друго, освен да се прости с Хела и да замине.
Тази първа раздяла бе тежка за младата княгиня.
Цялото изражение на лицето й показваше мъката й.
Константин отдаваше това отчаяние на раздялата. Той не искаше да й каже тайната, прегърна я и замина.
Няколко минути младата жена стоя в това положение, след това отиде в стаята си, хвърли се на кревата и заплака горчиво.
— Всичко е свършено! Аз нямам сила да призная вината си, сега ще се случи най-ужасното.
Тя се каеше, че бе съобщила на царя за детето.
— Сега вече е късно, царят е заповядал да премахнат детето. Това бе същият ден, когато Ашинов уверяваше Кардов, че ще открадне Владимир. Тази вечер Хела си легна рано, но не можа да заспи. Тя скочи изведнъж от леглото си и започна да се облича.
— Сега зная какво трябва да правя — каза тя. — Ще пиша писмо на Константин и ще му обясня всичко. Като научи за това, той може би ще спаси детето.
Тя седна веднага да пише.
От очите й теч аха сълзи, които показваха колко мъчно й бе да признае вината си.
Изведнъж се дръпна и изпусна перото. Какво стана? Някакъв вик се чу в градината, червено-жълта светлина озари стаята й.
Викове за помощ и страшни възклицания отекнаха. Тя изтича до прозореца.
Извика и падна.
Това, което видя, бе страшно. От къщата на градинаря изригваха пламъци.
— Павилионът в градината гори! — извика Хела и изтича по стълбите.
Всички слуги бяха станали и тихо гледаха как госпожата тича към пожара.
Единствената й мисъл бе, че Владимир е в павилиона. Взе от масата една кесия, пълна със злато, стори го по-скоро машинално, отколкото с някаква цел.
Смяташе, че парите може да й потрябват, затова държеше кесията над главата си.
— Има едно дете в тази къща и който го спаси, ще получи тази кесия.
Виковете бяха толкова силни, че никой не можа да я чуе. Тя извика още веднъж колкото й глас държи:
— Хора, елате! Кой иска да получи тази кесия? Много хора погледнаха кесията.
— В тази къща има едно дете — каза Хела. — Навярно са забравили да го изнесат. Кой от вас иска да влезе и да спаси детето?
Никой не се осмеляваше да направи това. Пожарът бе страшен. Къщата гореше отвсякъде.
Хела извика още веднъж и един глас се обади:
— Който се осмели да влезе в къщата, ще загине.
— Тогава детето трябва да загине — извика Хела.
— Бог да помисли за него — рече някой.
Княгинята се обърна, за да види кой говори. Видя жената на градинаря, която със сключени ръце гледаше към небето.
— Госпожо, на вас е било поверено детето — извика княгинята. — И от вас ще искат да знаят къде сте го оставили. Не беше ли първата ви мисъл да го спасите?
Жената на градинаря коленичи пред княгинята и каза с жален глас:
— Повярвайте ми, в името на Бога ви се кълна, че за мен и за мъжа ми животът на детето беше по-скъп от нашия.
— Уверения не са ми нужни. Къде е детето? Кажете!
— В леглото си беше и спеше, когато пожарът обхвана къщата от всички страни. Завтекох се веднага в стаята, където беше детето, но не го намерих там.
Учудена, княгинята впери поглед в жената и се увери, че тя говори истината.
Чу се пращене и в същия миг, когато тя се обърна, покривът падна.
— Свършено е всичко — каза тя и се завърна в двореца. Като пристигна в стаята си, прегледа писмото, което беше започнала да пише.
— Константине, сега не трябва да знаеш какво е станало с детето. Ах, аз сгреших много, че съобщих на царя. Константине, Константине, не мога вече да те гледам свободно в очите, не мога да се наслаждавам на радостите на живота. Мисълта за детето непрестанно ще ме измъчва: пред очите ми ще бъде пожарът, ръчичките, които се подават от него, и виковете — ах, спаси ме, Всевишни! Боже! Помощ, помощ, спасете ме, помощ!
Със страшен писък тя изтича към звънеца и започна да дърпа шнура. Закри лицето си с ръце, сякаш не искаше да гледа нищо.
— Какво се е случило, Ваше Величество? Чухме, че викате — каза влязлата придворна дама. — Боже, що е това? Великата княгиня лежи на пода.
Като видя придворната дама, великата княгиня се надигна полека. Беше бледа като мрамор: очите й блуждаеха безизразно, устните се движеха, като че говореше на себе си.